Настояваме, че сме прави, не само заради продължителността на изданието (малко над 30 минути), а защото ни се струва изключително адекватно ‘Bad Witch’ да бъде възприеман като своеобразен завършек на изключително експерименталната посока, в която Резнър и Атикъс Рос се отправиха след доста добрия, но изцяло играещ по правилата ‘Hesitation Marks’.

 

Тези малки албуми ни представиха NINE INCH NAILS точно такива, каквито винаги сме искали да бъдат. И такива, каквито те остават, напук на минаващите години и десетилетия – смели, своеобразни, гневни, шумни, тихи, еднакво добри в това да правят адски зарибяващи поп припеви и да създават корозивен индустриален шум. Трите ЕР-та са свързани от донякъде скрита нишка както по отношение на саунда и дизайна на изданията, така и в текстовете, които експлоатират до край създаденото от самия Резнър меланхолично клише за тих екзистенциален ужас и безмилостно душевно самобичуване, но без нито за миг да изпадат в графата “скучни” и “предвидими”.

 

С грапавия си деветдесетарски саунд и архаични бийтове, ‘Bad Witch’ е значително по-близък до естетиката на ‘Not the Actual Events’, отколкото до доста полирания и синт поп ориентиран ‘Add Violence’. Тук Рос и Резнър разпъват границите на новата NIN концепция с много препратки към пост пънка (чуй откриващото ‘Shit Mirror’) и добрата стара декадентска електроника (бийтът в ‘Ahead of Ourselves’ сякаш идва или от ‘Dead Cities’ на THE FUTURE SOUNDOF LONDON, или от ‘Music for the Jilted Generation’ на THE PRODIGY). 

Разбира се, това не е елементарно копиране и преповтаряне – Резнър и Рос умеят да формират и деформират всяка идея и звук, докато тя добие (не)ясните си NIN измерения, затова в ‘Bad Witch’ чуваме знакови вокали, много шум, агресия, меланхолия и вплетените във всички тях десетки звукови елементи, които правят всяко следващо прослушване на ЕР-то едно особено откривателско начинание.

 

Най-силното влияние в ‘Bad Witch’ е това на ДЕЙВИД БОУИ и БРАЙЪН ИНО, чиято ‘Берлинска трилогия’ от албуми отеква толкова, толкова ясно в ‘God Break Down the Door’ и финалното ‘Over and Out’. И то не просто заради саксофона и ембиънт забежките, а заради някои доволно необичайни вокали на Резнър, който недвусмислено имитира своя приятел/идол/музикален съмишленик Боуи, при това се справя истински очарователно.

 

Подобно на ‘Not the Actual Events’ и ‘Add Vuiolence’, ‘Bad Witch’ е експеримент, еклектика, изпитание дори за най-коравите NIN фенове. Едновременно с това, този малък албум е едновременно свободен и флуиден, но и концептуално ясен, което го прави поредното забележително издание в и без това страховития каталог на Резнър.