И точно затова посрещаме ‘Epistēmē’ с такава неприкрита радост.

 

За първи път слушаме български блек метъл албум, който започва толкова силно, продължава с главоломно темпо и завършва с такива апокалиптични мрачни краски. С други думи, ‘Epistēmē’ е първото българско блек издание, заслужаващо отлична оценка, както и един от албумите на годината, поне в личните ни музикални класации.

 

Впрочем, очаквахме, или по-скоро се надявахме на този албум отдавна. Защото DIMHOLT не са нова банда и ги познаваме добре - от появилото се преди цели 12 години демо ‘Aegri Somnia’, но и от концертите им, които винаги са на ниво. Вероятно затова дебютът им ‘Liberation Funeral’ (от 2014) беше по-скоро разочароващ - парчетата в него несъмнено са силни, но продукцията му е толкова нелепа, че в крайна сметка погребва цялата красота на композициите.

 

Този път грешки няма. За могъщия, но балансиран и кристално чист саунд се е погрижил белгийският мултиинструменталист Déhà, който дълго време бродеше из софийския ъндърграунд и няколко пъти е излизал на сцената заедно с момчетата от DIMHOLT. Неслучайно започваме точно с продукцията - за група, насочила се тъкмо към авангардния/сайкъделик/пост блек саунд, добрият звук е просто задължителен.

 

На практика ‘Epistēmē’ надгражда идеите, залегнали още в ‘Liberation Funeral’, но е и много повече. С този албум DIMHOLT правят не една, а поне десет крачки нагоре, развивайки пълния си потенциал, достигайки нивото на някои от най-силните в модерния блек като BLUT AUS NORD и SCHAMMASCH. Но вероятно най-важното в случая е, че DIMHOLT не копират някой друг, а са насочили усилията си изцяло към полиране на собствения си саунд.

 

Отличната оценка ясно показва, че тук пълнеж липсва, но все пак държим да препоръчаме особено много скоростното мракобесие и черна атмосфера на ‘Nether’, страхотния припев на ‘The Martyr’s Congregation’, сайкъделик акордите и тъмната мощ на ‘Into Darker Serenity’ и особената, извратена красота на ‘Reliquae’. Многопластов, агресивен и подмолно мелодичен, ‘Epistēmē’ е истинско музикално преживяване, което едновременно запомняме бързо, но и което разкрива повече от себе си с всяко ново завъртане на диска.

 

По-горе вече споменахме финала, наричайки го “апокалиптичен”. Наистина, трудно би могло да има по-правилно описание на закриващото албума ‘Aletheia’ - скоростна резачка, преминаваща в пулсираща, дисхармонична молитва (или заклинание), рецитирано/изревано/изкрещяно в ритуален синхрон от ТОДОР КРАСИМИРОВ (чиито силни вокали са един от много плюсове на албума) и DÉHÀ.

 

Тъмната сянка на ‘Epistēmē’ се простира дори отвъд ‘Aletheia’ - АНГЕЛ СИМИТЧИЕВ (от MYTRIP, EXPECTATIONS, KING OF SORROW) е спретнал дарк ембиънт варианти на четири от парчетата, обединени под формалното име ‘R:epistēmē’. 

‘All’, ‘Into Blissful Serenity’, ‘Truth’ и ‘Ether’ са своеобразно плаване из хладните води в непрогледни подземни галерии, в стените на които като далечно ехо отеква музиката на ‘Epistēmē’.

 

Изключително музикално преживяване, нищо по-малко.