На фона на всичко това, решението на PARADISE LOST да издадат “Obsidian” въпреки всичко, озари душите на почитателите им в тези странни и тъжни времена. В крайна сметка, както и самият Ник Холмс отбелязва: какво да правят хората сега, освен да седят у дома и да слушат музика? И каква по-подходяща музика от мрака, меланхолията и обречеността на PARADISE LOST? 

 

Те сграбчват душата още с откриващото “Darker Thoughts”, с минорна лиричност и жалния глас на Ник Холмс, само за да изригне в яростта на припева и да се люшне отново в скръбта. Имайки предвид и други фантастични първи песни като “Embers Fire”, “One Second” и “Enchantment”, изглежда жестоките откриващи парчета са се превърнали в навик на PARADISE LOST.

 

“Fall from Grace” и “Ghosts” вече са ни познати от радиото и може да се каже, че бяха добър предвестник на това какво да очакваме. “Fall from Grace” ни успокоява, че PARADISE LOST са във върхова форма и не са решили отново рязко да сменят стила, но пък “Ghosts” намеква, че не са зачеркнали напълно експерименталното си минало. Парчето, и особено интрото, доста напомня на Sisters of Mercy, The Mission или Fields of the Nephilim, в което няма абсолютно нищо лошо. В нея си струва да отбележим изключително добрата работа на младия барабанист Валтери Вейринен (всъщност, в целия албум) и, да - страхотното осемдесетарско бас интро на Стийв Едмъндсън. 

 

“The Devil Embraced” и “Serenity” лесно биха намерили място и в предишните албуми - “Medusa” и “The Plague Within”, които бяха в духа на ранните PARADISE LOST, но трябва да отбележим, че “Obsidian” е доста еклектичен и разнообразен и предлага по нещо от всички епохи в творчеството им. “Forsaken” и “Hope Dies Young”, например, са по-скоро представители на онзи период в началото на века, в който PARADISE LOST сякаш бяха позагубили посоката и вдъхновението си. - Не непременно лоши парчета, просто не особено отличаващи се. 

 

Друго скрито съкровище в албума е (пауър баладата, ха-ха) “Ending Days”, което по структура е подобно на откриващото “Darker Thoughts”, отново започва минорно, с цигулки, но избухва в мощен припев и смазващо китарно соло на Грег Макинтош, който не изневерява на характерния си стил и звук и в целия “Obsidian” вдъхновено рисува великолепни китарни пейзажи. 

 

Последната песен в стандартното издание на албума - “Ravenghast” слага тежък, величав и зловещ край на този чудесен албум, в най-добрите традиции на готик и дуум стилистиката.

 

Диджипак изданието включва още две нелоши песни: “Hear the Night” и “Defiler”, които отново са в по-тежката категория, но не блестят с нищо по-специално. Общо взето, твърде рядко се случва бонус траковете в някой албум да са нещо зашеметяващо, така че това не е изненада.

 

През 32-годишната си кариера PARADISE LOST постигнаха много: създадоха нов жанр в метъла, след това смело се заиграха със семпли и синтезатори и звучаха повече като Depeche Mode, преминаха през един не особено вдъхновен период, в който все пак не липсваха хубави песни, и се завърнаха в целия си блясък с “In Requiem”. 

 

“Obsidian” - шестнайстият им студиен албум, като че ли обхваща всички тези епохи и всеки фен ще намери по нещо за себе си. В добавка трябва да отбележим чудесната продукция и смесване, както и подобаващо мрачната обложка, дело на британския илюстратор Ейдриън Бакстър (Adrian Baxter), който е рисувал и обложки за множество по-малко прочути метъл банди.

 

PARADISE LOST вече нямат нужда да доказват нищо на никого и спокойно могат да почиват на старите си и заслужени лаври. Но с “Obsidian” те за пореден път потвърждават, че са една от най-влиятелните, разпознаваеми, разнообразни, вдъхновени и вдъхновяващи групи на метъл сцената.