This is the David Johansen Week on radio Tangra Mega Rock!
The singer and songwriter who was at the vanguard of glam rock and punk as the frontman of the NEW YORK DOLLS, died 28 February at his home on Staten Island. He was 75.
His death was confirmed by his stepdaughter, Leah Hennessey.
Mr. Johansen revealed last month that he was suffering from Stage 4 cancer, a brain tumor and a broken back. He announced a fund-raising campaign through the Sweet Relief Musicians Fund to assist with his medical bills, saying, “I’ve never been one to ask for help, but this is an emergency.”
Mr. Johansen was prolific in multiple genres, from blues to calypso, and achieved his greatest commercial success in the late 1980s and early ’90s with his pompadoured lounge-lizard alter ego, Buster Poindexter. But his 1970s heyday with the NEW YORK DOLLS, a band of lipstick-smeared men in love with trashy riffs and tough women, had the most cultural impact, inspiring numerous punk, heavy metal and alternative musicians.
The NEW YORK DOLLS were notorious for transgressive behavior; they were especially notorious for cross-dressing.
Mr. Johansen released five solo albums between 1978 and 1984; professional bar-band rock with bohemian flourishes, the highlights included the declamatory style anthem “Funky but Chic.”
A friendship with the actor Bill Murray led to Mr. Johansen’s appearance in the 1988 movie “Scrooged” as the taxicab-driving Ghost of Christmas Past. It was his most prominent role in an acting career that encompassed dozens of movies and TV shows.
His signature cover of “Hot Hot Hot,” originally recorded by the soca musician Arrow, became a party anthem and a minor hit, peaking at No. 45 on the Billboard Hot 100 singles chart in 1987.
In 2023, Mr. Johansen was the subject of “Personality Crisis: One Night Only,” a 2023 documentary directed by Martin Scorsese and David Tedeschi centered on a Buster Poindexter show at the Café Carlyle in New York.
DISCOGRAPHY:
with the New York Dolls
- New York Dolls (1973) - Too Much Too Soon (1974) - One Day It Will Please Us to Remember Even This (2006) - Cause I Sez So (2009) - Dancing Backward in High Heels (2011)
SOLO
- David Johansen (1978) - In Style (1979) - Here Comes the Night (1981) - Sweet Revenge (1984)
Автобиографиите на музиканти не са ми от любимите четива. Но, както винаги, тук също има изключения. Книгата на Адам “Nergal” Дарски съвсем заслужено си носи заглавието „Откровения на един еретик”. Автобиграфията на Кийт Ричардс е великолепно четиво.
А „За какво служи този бутон?” е изключително ценна и небрежно поднесена, но и много лична среща с човека и артист (и спортист, и пилот) БРУС ДИКИНСЪН. Като се добави фактът, че повече от трийсет години е вокалист на най-великата хеви метъл банда IRON MAIDEN, срещата с него обещава да е паметна. Така се и оказва.
23 декември е понеделник, единствен работен ден между 20 и 27 декември. София сериозно опустява празнично. Въпреки това около 3 хиляди фена са в зала 1 на НДК, за да видят отблизо и да чуят лично историите на един от най-емблематичните фронтмени и певци изобщо. От 2017 БРУС ДИКИНСЪН обикаля света с книгата си „За какво служи този бутон?”, представя я пред публика и разказва историята на живота си. А този живот, братко, изобщо не е като твоя или моя – далеч по-интересен е – и за четене, и за слушане. Само мога да си представя какъв шеметен лунапарк е за живеене!
БРУС е в готино настроение и с излизането на сцена започва да ни разказва, че от дете е имал несъгласие с длъжностни лица. До такава степен, че още при раждането си е отказал да излезе от уютната утроба на майка си. Аха, значи оттам ще започне! Челите книгата добре знаем историята на детето, отгледано в миньорско градче от баба си и дядо си влиянието на чичо му с историите си на военен летец. БРУС разказва и от време на време спира, за да си издуха шумно носа – буквално допреди ден е бил на антибиотик заради гаден грип, но се чувства достатъчно добре, за да излезе пред публика за почти тричасово шоу.
Шоу, в което с немалко самоирония, анекдотични ситуации и малко житейски мъдрости, натрупани от личен опит (тази година ДИКИНСЪН стана на 61) той е едновременно наш домакин, разказвач и стенд ъп артист.
Истинско удоволствие е да слушаш историите за училище (от което са го изхвърлили, защото се е изпикал в супата на директора. А той си я е хапнал в блажено неведение), за отказа да влезе в църковния хор (БРУС още пази бележката „Дикинсън. Не може да пее”), първата му група, в която е свирил на бонгоси, защото е искал да стане барабанист, но когато на репетиция е изпял припева на ‘Let it Be’, директно му връчили микрофона с думите „Ти ще си певецът!”.
БРУС ДИКИНСЪН много умело съчетава всичките си лица и ги разделя на равни дози в историите си, точно както е в „За какво служи това копче?” Така няма превес нито вокалистът на IRON MAIDEN, нито фехтовачът, нито пилотът. Всички тези моменти са еднакво важни за БРУС и той очевидно гори с еднаква страст във всяка от тези роли.
Не спестява комични забележки за бирата („Защо имам Stella Artois на сцената? Тя дори не е варена в Белгия! Няма ли бира в България?” И малко след това получава кенче, подарък от фен), дискретен среден пръст към политиците („Всички политици са учили в частни училища. Като се видят в парламента, се срещат като съученици – всички от тях са без брадичка. Политиците са рок звездите на грозните хора.”).
Но и типично по британски споменава с уважение кралицата („Срещнах се с нея. С кралската особа, не с групата. Тя е майстор на лафовете от едно изречение. И нормално – за толкова години начело на страната се е срещала с какви ли не идиоти”). Споделя и за битката си с рака, като дава своя съвет за справяне с болестта – пази силите си, за да се справиш с лечението – негова е работата да те отърве от рака, ти само трябва да издържиш. И сравнява рака с неканен гост на купона ти, който само разваля партито и когото учтиво молиш да напусне и да не си прави труда да се връща (английският наистина е език, на който можеш елегантно да наругаеш някого, но и директно да му пожелаеш да го духа.)
Шоуто е на английски език, превод не е предвиден, а и честно казано, би било тъпо. Не всички в залата обаче разбират всичко от разказаното и чат-пат проблясват телефонни екрани между седалките – явно на някои хора им е скучно и не мога да си представя друга причина, освен езиковата бариера. Ебати, дори има видеостена, на която гледаме снимки от личния архив на Брус (Мустакът!).
След 20-минутна пауза БРУС ДИКИНСЪН се връща на сцената и започва да отговаря на въпроси на фенове, които са събрани предварително на листчета, поставяни в специални урни преди шоуто.
Някои от тях са логични:
– Кога ще се пенсионираш? („Никога!”);
– Ще има ли нов солов албум? („С Рой Зи работим по нови парчета”);
– Защо IRON MAIDEN никога не са свирили на живо ‘Alexander The Great’? („Някой ден ще я изсвирим”).
Има го и тривиалния глупав въпрос за ракията, дори на който обаче БРУС успява да разкаже изключително забавна история за едно чеверме над пловдивско село с негови приятели – български авиатори, ракия в туби за бензин и стрелба с пушка във въздуха на пияна глава („Това май е типично балканско, а?”).
Хвърля няколко забележки към фен, който досадно клечи между редовете в опит да го снима („Ако ти се сере, кенефите са ей там”).
И за финал стига до техниките на пеене, като сравнява човешките дробове, носоглътка, гърло и гласни струни със структурата на симфоничен орган.
Извинява се предварително за евентуални гракове и хрип заради все още отшумяващата хрема и запява куплет от ‘Revelations’ от ‘Piece of Mind’. „Я, май тръбите ми са съвсем в ред”, хили се той и изпълва цялата зала и сцена с последния куплет на песента, като кара космите ни да вибрират.
„Весела Коледа”, помахва БРУС ДИКИНСЪН и слиза от сцената, а аз съм толкова щастлив от тази среща, че бързам към любимия The Egg Bar. След толкова истории за бира с удоволствие оставям няколко английски ейла и стаута да се стекат в гърлото ми, докато слушам парчета от ‘Chemical Wedding’ и ‘Balls to Picasso’.
