DEAD CAN DANCE
Astrid Williamson
Зала 1 на НДК, София, 14.5.2022
текст: Никола Шахпазов, снимки: Орлин Николов-Orleff
Всеки концерт на DEAD CAN DANCE е особено, особено важен за мен. И това е всичко друго, но не и преувеличение.
Защото аз открих музиката на ПЕРИ и ДЖЕРАРД някъде в края на 90-те, когато двамата вече се бяха разделили. Това автоматично ги постави в графата “култови групи, които никога няма да видя на живо”, което придаваше на DEAD CAN DANCE допълнителна доза мистика и далечна красота, но определено не ме правеше по-щастлив.
Нямаше как да достигна до някоя от датите на краткото им турне през 2005, а дългото мълчание след него допълнително ме убеди, че не ми остава друго, освен да си пусна за стотен път ‘Toward the Within’. И да поровя в руските торент тракери за някой стар обскурен лайв буутлег.
Когато БРЕНДЪН ПЕРИ свири в София през 2010 не просто имах възможността да се докосна до частица от музикалната магия на DEAD CAN DANCE, но и да помечтая за нещо повече. Защото тъкмо в интервю преди този концерт, два месеца преди официалното съобщение, ПЕРИ сподели една отлична новина. Двамата с ДЖЕРАРД отново записваха музика и съвсем скоро щяхме да чуем нов албум, последван от турне.
И, ето, понякога мечтите наистина се сбъдват – през 2012 най-сетне чух на живо ‘Nierika’, ‘The Ubiquitous Mr. Lovegrove’, ‘The Host of Seraphim’ и онзи великолепен кавър на ‘Song to the Siren’. Изключително преживяване, което ме срещна с една група, която сякаш не беше спирала да свири от създаването си в началото на 80-те. DEAD CAN DANCE бяха не просто впечатляващи, те бяха съвършени.
7 години по-късно в Античния театър на Филипополис, те отново бяха безпогрешни.
И така, очакванията ми за първия им концерт в София бяха кристално ясни. DEAD CAN DANCE щяха да представят поредния си изискан, изключително добре подреден и технически отлично изпълнен концерт. Нищо по-малко.
По традиция, ПЕРИ и ДЖЕРАРД дават възможност на някой от инструменталистите в техния бенд да открие вечерта със свои композиции. На предните им турнета гледахме изцяло инструментални сетове на ДЕЙВИД КУКЕРМАН, а този път позицията на подгряващ артист бе поверена на клавиристката АСТРИД УИЛЯМСЪН. Шотландката има впечатляваща музикална кариера (доста соло албуми, както и записи със STEREOPHONICS и ЛИСА ДЖЕРАРД), хубав глас и отчетлив стил. Приятна добавка в концертната вечер, но сякаш нищо повече от това.
До голяма степен е безсмислено да описвам красотата и внушителността на концертното преживяване с DEAD CAN DANCE. Неминуемо достигам до клишета като “космически”, “колосални” и “магически”. И рискувам да прозвуча патетично, като 11-годишен хлапак на своя първи голям концерт.
Но, както вече споменах, в случая не става дума за преувеличение. ‘In Power We Entrust the Love Advocated’, ‘Cantara’, ‘Black Sun’ и ‘Mesmerism’ наистина звучат безупречно добре, пренасяйки ме обратно към онези моменти в края на 90-те, когато нямах никаква представа как да нарека тази музика.
Гласовете на ПЕРИ и ДЖЕРАРД са все така силни и уверени, звучат превъзходно както поотделно, така и в своя класически синхрон. Всички на сцената свирят превъзходно, създавайки впечатление за класически оркестър (което става особено силно по време на ‘The Host of Seraphim’, когато ПЕРИ влиза в ролята на диригент)
В крайна сметка, колко приятно е отново да видиш онази група, която толкова дълго време си смятал за непостижима мечта, която ще си остане на рафта с плочи и дискове?
Сетлист:
Yulunga (Spirit Dance)
Amnesia
Mesmerism
The Ubiquitous Mr. Lovegrove
Persian Love Song (The Silver Gun)
In Power We Entrust the Love Advocated
Avatar
The Carnival Is Over
Cantara
Opium
Sanvean
Dance of the Bacchantes
Bylar
Black Sun
The Host of Seraphim
Encore:
Children of the Sun
The Wind That Shakes the Barley
Severance