Hills of Rock 2025
Гребната база, Пловдив, 25-27.07.2025
текст: Ивайло Александров, снимки: автора и Fest Team
Ден 1: Дългоочаквано първо пришествие
Преди точно 20 години излезе звярът ‘From Mars to Sirius’ на Gojira и вкара бандата в непрестанна ротация. Както и вратните ми жили. Тия сочни рифове, зверски ритъм и чудовищна продукция ме блъснаха като пневматичен чук право в гърдите. 20 години, откакто слушам, смазвам се и чакам момента, в който ще видя французите на живо. Е, Hills of Rock удариха рамо, като рамо в пого, нали. Сигурен съм, че именно те са групата, продала най-много билети за фестивала.
Skunk Anansie са единствената от бандите от главната сцена, която е посещавала България – преди 14 години на Spirit of Burgas. Не бяха особено активни в последните години, а преди съвсем топлия ‘The Painful Truth’, последният им албум е чак от 2016. Групата обаче е силна както винаги, сега след серия лични трусове (ритъм секцията се сблъсква с рак… и двамата – барабанистът Марк Ричардсън и басистът Кас се справят с болестта. Междувременно и четиримата са станали родители), те сякаш са още по-гладни за свирене и им личи много.
Extreme слушам, откакто си купих една сборна касетка с хитове на Aerosmith от 70-те и някой беше допълнил с три чудовищни песни, които се връзваха адски добре, но и очевидно беше тотално различна група, с далеч по-техничен подход към рока. Дотогава познавах Extreme само от клипа на ‘Decadence Dance’, който си бях записал от MTV, но бях сигурен, че са те. 2-3 години по-късно открих, че песните са от страхотния ‘III Sides to Every Story’. Албумът ми става моментално любим, а малко преди американците да излязат пред нас, с Петър Делчев (Исихия, Ambient Folklore, smallman) си говорим и той споделя, че това е неговият ‘Dark Side of the Moon’ на 90-те. Влизам на Hills of Rock точно преди Extreme, ще ме извиняват французите от Rise of the Northstar, но жегата е по-силна от тях.
Extreme са в убийствена форма. Нуно Бетънкор е един от най-впечатляващите китаристи, които съм гледал на живо – безумно техничен, без да е досадно разточителен. Свири с такава лекота, докато в същото време имам чувството, че акустичната китара ще се разхвърчи на трески и стружки в ръцете му. „Отне ни 35 години да свирим пред страхотна публика като вас, извинявайте! Но навремето бяхме зле, сега сме много по-добри.“
И съм склонен да се съглася. И тримата музиканти са убийствено комбо, а Гари Чероун е запазил почти пълната мощ на гласа си.
Над 30 години чакам, за да слушам и пея в тълпа ‘Decadence Dance’, ‘Am I Ever Gonna Change’ и ‘Get the Funk Out’ и ми е страшен кеф да го правя, докато зад бандата седи грамадна обложката на втория им и най-успешен албум ‘Pornograffitti’. Като машина на времето, но без климатик. Не обръщам внимание на потта в очите и в брадата и скачам, докато викам с бандата любими парчета, а около нас се трупа все повече и повече публика. Когато излезе ‘Six’ по-скоро не бях впечатлен от песните, макар и пак да си личи класата на бандата. Но на живо сингълът ‘Rise’ си е стадионен химн. А звукът (на границата на болката, казва Делчев. “If it’s too loud, you are too old”, казвам аз, цитирайки бог Леми) е много по-силен от G’n’R преди седмица. Така се слуша рокенрол – силно!
Extreme правят лек поклон и към Ози, но по неочакван начин, като Нуно остава сам на сцената с кухарка, която разкоства, докато пили неокласическия триминутен инструментал на Ранди Роудс ‘Dee’. Сърцати и готини, изпращат поздрав и към Guns N’ Roses (изчезнал личен багаж ги праща да пазарува дрехи от местен мол, където Нуно се е издокарал с тениска на бандата) и летвата вече е адски високо.
Понеже е и адски топло, се плъзвам между десетките павилиони за храна, барове с напитки и мърч и срещам много, много приятели. Лайнъпът на Hills of Rock тази година събира чудесни агенти на едно място. Взимам две бири, усмихната промоутърка ми подава талонче, дискретно намеквайки кое да избера и се озовавам с очила на Tuborg, откъдето си правя и селфи (вижте заглавната снимка, бел. ред.).
Skunk Anansie излизат докато се тъпча с ориз и сьомга и се понасям към сцената. Помня колко мощни бяха преди 14 години в Бургас и сега все едно не са минали повече от година-две оттогава. Брутално яки са на сцена и вдигат още повече настроението. Феновете на британския алтърнатив, дето сега сме на по 40-50 години скачаме като на 20 още с ‘This Means War’, а на ‘Charlie Big Potato’ си има сериозен хедбенг и блъскане. ‘An Artist Is an Artist’ e чудесното ‘fuck off’ послание на Скин от последния албум, а аз нямах търпение да я чуя на живо с крясък. Както казах и на Насо Русков, особено заради припева това парче ми звучи все едно Skunk Anansie са слушали Babyface Clan за вдъхновение.
‘Hedonism’, ‘Weak’, ‘I Can Dream’ – толкова много знакови и любими парчета на бандата. Банда, която има този заряд, присъщ на големите – грабва и със звук, и със свирене, и с визия. Скин лети из сцената с черно-зелен костюм и вади този глас, който не е мръднал изобщо през годините.
Преди Gojira няма мърдане от фронтовата линия. Скупчваме се напред, сгъстява се тълпата, паднала е нощта, а техниците по сцената я подготвят за гигантското шоу на французите. Докато чакаме, забелязвам със смях група младежи, вдигнали високо малък екран, на който пише „Събираме хора за mosh pit“.
Gojira излизат. ‘Only Pain’. От сцената лумват едновременно светлини и пламъци. Големият екран прожектира кадри, свързани с парчетата, а четиримата сноват по сцената, зареждайки с енергия така или иначе високооктановите си песни. Могъщият звук, който ни помита, силата на парчетата, визуалният спектакъл дават шоу, което не мисля, че някой ще може да достигне до края на Hills of Rock тази година.
Жо снове по сцената, качва се на мост над барабаните на брат си, а Марио блъска барабаните с ярост и плам, все едно са го включили директно към източника на пироефектите. Винаги съм обичал силно повлияният от Morbid Angel подход на Gojira дори на среднотемпови песни да стоварват лавинообразни барабани, а Марио Дюплантие е сред най-любимите ми барабанисти в екстремния метъл. И шоумен, както се оказва. Разхожда няколко картона с надписи на български: „Искате ли още двойни каси?“ и „В следващата песен 5 минути ще свиря нон-стоп двойни каси“, преди да забият любимата ‘Flying Whales’.
Хлапетата, защото в публиката има адски много младежи, което адски ме радва – повечето от тях не са били родени, когато групата издава първите си албуми и въпреки това я припознават, се смазват. Има мошпит, има хедбенг, има безспирно скачане на над 15 хиляди души (нямам представа колко хора са се събрали на пространството около гребния канал, но са много). Традиционната френска песен ‘Mea culpa (Ah! Ça ira!)’, с която света извън метъла научи за Gojira е съпроводена от многохиляден хор и убийствена визия, хвърчащи гирлянди, фоейрверки и неудържимото свирене на четиримата французи пред нас.
Няма как да няма и кавър по Black Sabbath. Те забиват ‘Under the Sun/Every Day Comes and Goes’, преди да си тръгнат с ‘The Gift of Guilt’, а аз да се сблъскам в изпадналия в ступор от удоволствие Ники Василев. Тази вечер е това, а днес вечерта ще събирам впечатления и от самия фестивал.
