Hills of Rock 2025 – Гребната база, Пловдив, 26.07.2025
текст: Ивайло Александров, снимки: Fest Team
Ден 2: Втежняване
Ще мине много време, преди оглушителният вакуум, който смъртта на Ози Осбърн остави в света на рока, да отшуми и да се оттече. Не, че някога би могъл. Но още много банди на още много сцени ще отдават почит към шефа на метъла. Опустошени сме и ще скърбим дълго.
Wolfmother се появиха в периода, когато бях силно задълбал в стоунър и дуум рока. Те бяха и от първите банди, които станаха по-популярни в течението, като не залагаха на бумтящ фъз, а на по-шумно винтидж блус рок звучене. И макар и напоследък да не се сещам често за тях, са отличен повод да нахлуя на втория ден на Hills of Rock с час по-рано от първия.
Тази събота е дори по-горещо от петъка. Настанявам се на 20 метра от рошавата осанка на Андрю Стокдейл и се впускам в мощния 70-арски вайб на бандата. Wolfmother са пауър трио и са явно повлияни от Led Zeppelin, хващат се и нотки The White Stripes (при които пък също има мощно Zep влияние) и са идеални за ранната част на фестивалния ден. Двамата новаци в бандата (и двамата са с Андрю от 2023) са супер. Барабанистът Крисчън Кондън, с подобие на мълет и денимов гащеризон на голо прилича на излязъл от Cosmic Psychos. Или от австралийска селскостопанска ферма. То е едно и също.
‘New Moon Rising’ ми е адски любимо парче и се люшвам с тълпата на танци. ‘Paranoid’ – крещим. Финалът е с ‘Rock and Roll’ на Led Zeppelin. Адски им отива.
И аз отивам – да попия от атмосферата на Hills of Rock. Днес мога да си позволя повече айляк, по-малко висене пред сцените. Изключвайки австралийците преди малко, другите банди, които ме интересуват съм гледал неведнъж. Освен една, но за тях най-късно.
Отново се сблъсквам с приятели. Правя компания на едни, разхождам се с други, споделяме по 1-2 напитки с трети. Тук закачаме един, там друг, първи отпада – аморфната ни група се лашка по приятните алеи около стадиона, на който преди 26 години гледахме Metallica и Monster Magnet. Супер е колко много павилиони с храни и напитки има – огладнее ли човек, няма да чака 20 минути на опашка. Нито да тъпче едни и същи сандвичи. Има бургери, наденици, картофи, покета с ориз и сьомги, пиле, пици, дърпано свинско, гевреци – само троха от богатото меню на фестивала. С фестивалните питиета е същото. Бирите са ясни. Коктейли, уиски, водки, джин, десетки вариации на безалкохолни или пък горещи напитки.
Една шатра обаче ми е по-интересна. Дидо Пешев е направил фестивална изложба с плакати, които е рисувал в последните 10 години за едни от най-големите в рока и метъла. Тук са визиите за AC/DC и Metallica, чисто новият му плакат за Guns N’ Roses, малко по-старият такъв, нещата за The Smashing Pumpkins и Mastodon, които ще гледаме на ден 3, убийствения артуърк за Queens of the Stone Age и Melvins. Малка галерия, която ти се иска да пренесеш на стените вкъщи. Оставил е и няколко дъми китари за поузинг и снимки, като в старите клипове на Judas Priest.
Качвам се до павилиона на Monster, в който Александър Първанов-Шута посреща рошави клиенти в оборудван барбър салон и да му бича едно здрасти.
Пускам се след това към главната сцена, да видя Fear Factory. Новият певец Мило Силвестро се разхожда комфортно във вокалните части, завещани му от Бъртън Бел. Лошото е, че визуално е далече от него, много по-статичен и сякаш отпуснат. Четиримата отбелязват 30-годишнината на ‘Demanufacture’, но бързо ми писва и отивам да подвия крак на сянка с напитка.
„Пушите ли?“, пита ни видимо замаяна дама, която сяда на пейката до нас.
„Не, наркомани сме“, отговаря Владо и се смеем, когато тя се мести на съседната маса.
На сцена ‘Строежа’ излизат Adult Crush и отиваме да видим новия (вече не чак толкова) хардкор проект на Александър Бояджиев от Last Hope. Качват се и вместо „здравейте“, ни посрещат с рифа на ‘Children of the Grave’, преди да ни разкършат прешлените със стегнат сет и ни ритат към мошпита. Пред по-малките сцени няма покритие на терена и с тоя прахоляк после вадя черни буци от носа и ушите си. Тези кецове след това ще отплуват към сметището на Пловдив.
Sepultura са обратно в България на прощално турне, с което празнуват 40 години история. В брутална форма са и напомпват и без това загрялата музика с коравите си парчета, повечето от които обичаме от над 30 години. Защото, колкото и албуми да издадат с Дерик Грийн, феновете търсят онзи непогрешим груув от годините с братя Кавалера.
Затова и сетлистът, ако и да включва няколко песни от албумите с Грийн зад микрофона, акцентира силно върху класики. ‘Inner Self’, ‘Dead Embrionic Cells’, ‘Territory’, ‘Refuse/Resist’, ‘Roots Bloody Roots’. Или както Дерик я пее: „лююц, бльоди лююц“. Единственият ми проблем с гласа на фронтмена на бандата, е именно това мачкане и омекване на главните, толкова ми бърка в ушите, че ми разваля кефа. Иначе пък осанка, присъствие и гърло вади като метъл пълководец. На ‘Arise’ откачам, мятам си недопитата бира в лицето – да попие гърлото колкото може и духвам към въргала. Инструменталното надъхване на кухарка ‘Kaiowas’ е посветено на Ози и ревем с пълно гърло името Му. Танци на ‘Ratamahatta’.
За още танци се отнасяме към ‘Строежа’ и Vendetta. Те са във вихъра си, а тълпата пред сцената доказва любовта към едни от стожерите на родния хардкор. Виждам Шута на сцената, рамо до рамо с Дикси, после виждам Шута пред сцената, а на рамото му вилнее хлапе, ухилено до ушите.
Отново се оттегляме към главната сцена, да презареджин и да погледаме Machine Head. Отдавна съм изгубил интерес към тази банда, но все още слушам с кеф двата им първи албума – първият изобщо ‘Burn My Eyes’ и първият след нелепите им изгъзици с анцузи и прическа на бодли от Роб Флин – ‘Through The Ashes of Empires’.
Именно с ‘Imperium’ от него отварят сета си американците и сцената отново пламва в светлини и огньове. Шоуто на хедлайнерът втората вечер, въпреки скептицизма ми, е брутален спектакъл. Роб си говори с публиката, надъхва я, черпи я бира (къде успешно, къде не), като той също неизбежно отправя поздрав към Ози с ‘Darkness Within’ и отново паркчето до гребната база кънти от името на Негово Мрачно Височество.
Пускам си покрай ушите метълкор мазньочите от последните им два албума, както и ню метъл подскоците от онзи среден пръ… период, но отчитам факта, че хлапетата в тълпата, които са хиляди, са там просто да се смазват от кеф и метъл и го правят със стопроцентова отдаденост и пламък, по-мощен от този на сцената. Закриват с ‘Halo’, а аз се отправям към ‘На Тъмно’, като бързам да хвана място пред оградите, защото следва една от най-вълнуващите банди.
smallman се събраха миналото лято след четиригодишно прекъсване покрай лични и семейни занимания на почти всички в бандата. Видяхме ги на Station Street преди по-малко от година, а сега на по-малка сцена и без специфичното им визуално шоу, момчетата са една крачка по-близо, по-лично. Звукът за тях е изпепеляващ.
Всички са в убийствена кондиция. Гласът на Цветан е бетон. Китарите на Иван режат дървета. Басът на Стефан буди земетръси. Барабаните на Андон могат да препрограмират сърдечен ритъм. Електронните семпли на Иван Шопов са като фина пелена над музиката. А струнните и хърди-гърдито на Петър Делчев ваят нишки наследство отвъд времето в тежестта на песните на бандата. Излизат и с нов глас за две парчета – ефирната Анджи внася самодивски полъх в песните на smallman, а те мачкат гърдите ни от еуфория.
Започват с ‘Evolution’, свършват с ‘New Day’, а между тях са събрали шепа от най-силното, с което могат да те ударят. Има и две нови песни, които в момента групата записва за албум по-късно тази година. Има и от по-новите им издадени любимости като ‘Камък’. Липсваха smallman на сцената, а от това, което виждаме тази вечер, са готови да се завърнат повече от гръмовно.
Минава 2 сутринта, минава такси, минавам през банята и минавам в sleep mode преди ден 3.