HYPOCRISY the (third) arrival

HYPOCRISY

Septic Flesh

The Agonist

Horizon Ignited

Зала Христо Ботев, София, 15.09.2022

текст: Ивайло Александров, снимки: авторът и Мирко Станчев (корицата)

Ебаси! От колко години не съм бил на концерт в зала „Христо Ботев”? Мисля си за Blind Guardian през 2011, организиран от покойния вече Гани Куршумов, който, всъщност, беше и човекът, довел HYPOCRISY за пръв път у нас. После се сещам и за Том Кийфър през 2015 – май е това. Залата е същата, както и преди, когато гледахме поне 3-4 групи годишно тук. Постановката на сцената, баровете и мърча във фоайето – липсват само лелките с масичката пред тоалетните, които така или иначе никой не отразяваше. Но и липсват пикаещите в мивките метъли – може би сме се култивирали вече?

HYPOCRISY са супер важна банда. И за стила, и за сцената, а и за публиката у нас. И най-накрая получиха подобаващата сцена – голяма, в зала, пред над 1500 души. Най-посетеният им концерт в България. 30 години след началото на бандата, те бяха на голяма сцена в голяма зала, пред голяма публика. И мамка му, колко им отива!

Първи обаче са Horizon Ignited. Първите, които набиват ъперкът на предразсъдъците ми. Финландци, с редуващи се мелодични и харш вокали, клавир – все фактори, които да ме накарат да ги презра. И така става за първите две парчета – дране и чисто пеене, неосезаем заради акустиката на залата (и таланта на озвучителя) синт, безлични метъл китари. Докато пичовете не бръкат дълбоко в кашона и не подпукват парчета от дебютния им албум. Песните звучат кораво, а бандата показва и зъби, и косми. Добре!

Излизам за бира. Не ми се вярва с колко познати се засичам. И колко истории слушам из фоайето. Но е време за The Agonist – изненадвам се колко народ им се кефи. Но и чувам от почти всеки, че това е „старата банда на Алиса от Arch Enemy” – явно с друго не блестят.

На сцената обаче опровергават още един мой предразсъдък – жена, която прави адски добри ревове. Освен Джули Суон, която се дереше допреди година за Dopethrone, за друга дама, която да не звучи като хрип или концентрирана в лай кашлица, докато реве метъл, не се сещам.

Вики Псаракис се дере точно така, както трябва да го прави дет метъл певец. И точно толкова е хубавото, което имам да кажа за the Agonist, които иначе ме убиват от скука с генеричния си метъл.

Septic Flesh не съм гледал от първия им концерт у нас, организиран от Емил Сапаревски през 2009. Ха, самият Емил Сапаревски е тук, на концерта, навръх рождения си ден, придружен от дъщеря си Ангелина.

„Тук ли празнуваш днес, Емо?”, питам го аз. „Ами защо не?”, отговаря той и се смее. Защо не, наистина?

Septic Flesh излизат на сцена пред вече набъбналата до 1500 души публика и нещата се променят видимо и сонарно – вече имаме солиден звук, а пред нас е банда, която пълни сцената и с поведение, и с харизма. Гърците са ветерани и да са на голяма сцена, покрита с техни декори, им отива безобразно. Свирят 2-3 парчета от още топлия ‘Modern Primitive’, но и не се свенят да ни разведат на обиколка из старите им албуми. Над половин час са пред нас и са категорични като присъствие – ето това е подгряване от класа!

HYPOCRISY наистина имат специална връзка с феновете си у нас. Едно, че са легендарни изобщо за стила и популяризирането на европейския дет метъл и тук, а и по света. Но най-вече с издадения на DVD лайв в София преди 12 години – това е нещо, което българските метъли няма да забравят никога.

Нито снимките на Петер Тетгрен, който влачеше матрака на Стойчо, след запой между двете вечери в несъществуващия вече Blue Box. И съм сигурен, че той го помни. И над 1500 души не пропускат да му напомнят също колко го обичат – HYPOCRISY излизат на сцената и публиката граква кънтящо „Пе-шо! Пе-шо”. Не ми се струва – Петер пуска неволна усмивка под побелелите си вече волоси. И забиват ‘Worship’ заглавната песен от най-якия албум, който са изкарвали от 20 години.

HYPOCRISY се завръщат в София с гръм и трясък. Звучат убийствено. В чудовищна форма са. Дори шибаната зала е озвучена прилично – кошмарът на концертите в „Христо Ботев” тук е туширан ловко.

И, за съжаление, слушаме доста тъп сетлист. Странна е селекцията от парчета от класическите албуми (има ‘Impotent God’, но няма ‘Penetralia’ например), а в сетлиста доминират песни след 2000.

И все пак чуваме ‘Fire in the Sky’, ‘The Final Chapter’, а бисът е отреден за къртещ зъбите хеттрик от ‘Fractured Millennium’, ‘Adjusting the Sun’ и неизменната ‘Roswell 47’.

Хубаво е завръщането в „Христо Ботев” на орди от метъли – теренът да се люлее в мошпит от голи до кръста носорози, около него да лашкат гриви млади и стари фенове, да се лее бира, а арматурата и бетонът на залата да кънтят от рифове и ревове.

HYPOCRISY са абсолютни богове – свирят, мачкат, смазват ни и си тръгват. И колкото и да е клиширано това с обещанията за връщане, някак на Петер Тетгрен можеш да му вярваш, когато казва, че се надява следващият му концерт тук да не отнеме толкова години.

И ни оставя да намираме другарчета, вратни прешлени и нови бири, докато слушаме ‘Death Row (No Regrets)’, макар и на запис. HYPOCRISY са велики – не спирайте да ги слушате.