This is the David Johansen Week on radio Tangra Mega Rock!
The singer and songwriter who was at the vanguard of glam rock and punk as the frontman of the NEW YORK DOLLS, died 28 February at his home on Staten Island. He was 75.
His death was confirmed by his stepdaughter, Leah Hennessey.
Mr. Johansen revealed last month that he was suffering from Stage 4 cancer, a brain tumor and a broken back. He announced a fund-raising campaign through the Sweet Relief Musicians Fund to assist with his medical bills, saying, “I’ve never been one to ask for help, but this is an emergency.”
Mr. Johansen was prolific in multiple genres, from blues to calypso, and achieved his greatest commercial success in the late 1980s and early ’90s with his pompadoured lounge-lizard alter ego, Buster Poindexter. But his 1970s heyday with the NEW YORK DOLLS, a band of lipstick-smeared men in love with trashy riffs and tough women, had the most cultural impact, inspiring numerous punk, heavy metal and alternative musicians.
The NEW YORK DOLLS were notorious for transgressive behavior; they were especially notorious for cross-dressing.
Mr. Johansen released five solo albums between 1978 and 1984; professional bar-band rock with bohemian flourishes, the highlights included the declamatory style anthem “Funky but Chic.”
A friendship with the actor Bill Murray led to Mr. Johansen’s appearance in the 1988 movie “Scrooged” as the taxicab-driving Ghost of Christmas Past. It was his most prominent role in an acting career that encompassed dozens of movies and TV shows.
His signature cover of “Hot Hot Hot,” originally recorded by the soca musician Arrow, became a party anthem and a minor hit, peaking at No. 45 on the Billboard Hot 100 singles chart in 1987.
In 2023, Mr. Johansen was the subject of “Personality Crisis: One Night Only,” a 2023 documentary directed by Martin Scorsese and David Tedeschi centered on a Buster Poindexter show at the Café Carlyle in New York.
DISCOGRAPHY:
with the New York Dolls
- New York Dolls (1973) - Too Much Too Soon (1974) - One Day It Will Please Us to Remember Even This (2006) - Cause I Sez So (2009) - Dancing Backward in High Heels (2011)
SOLO
- David Johansen (1978) - In Style (1979) - Here Comes the Night (1981) - Sweet Revenge (1984)
- David Johansen and the Harry Smiths (2000) - Shaker (2002)
HYPOCRISY the (third) arrival
HYPOCRISY
Septic Flesh
The Agonist
Horizon Ignited
Зала Христо Ботев, София, 15.09.2022
текст: Ивайло Александров, снимки: авторът и Мирко Станчев (корицата)
Ебаси! От колко години не съм бил на концерт в зала „Христо Ботев”? Мисля си за Blind Guardian през 2011, организиран от покойния вече Гани Куршумов, който, всъщност, беше и човекът, довел HYPOCRISY за пръв път у нас. После се сещам и за Том Кийфър през 2015 – май е това. Залата е същата, както и преди, когато гледахме поне 3-4 групи годишно тук. Постановката на сцената, баровете и мърча във фоайето – липсват само лелките с масичката пред тоалетните, които така или иначе никой не отразяваше. Но и липсват пикаещите в мивките метъли – може би сме се култивирали вече?
HYPOCRISY са супер важна банда. И за стила, и за сцената, а и за публиката у нас. И най-накрая получиха подобаващата сцена – голяма, в зала, пред над 1500 души. Най-посетеният им концерт в България. 30 години след началото на бандата, те бяха на голяма сцена в голяма зала, пред голяма публика. И мамка му, колко им отива!
Първи обаче са Horizon Ignited. Първите, които набиват ъперкът на предразсъдъците ми. Финландци, с редуващи се мелодични и харш вокали, клавир – все фактори, които да ме накарат да ги презра. И така става за първите две парчета – дране и чисто пеене, неосезаем заради акустиката на залата (и таланта на озвучителя) синт, безлични метъл китари. Докато пичовете не бръкат дълбоко в кашона и не подпукват парчета от дебютния им албум. Песните звучат кораво, а бандата показва и зъби, и косми. Добре!
Излизам за бира. Не ми се вярва с колко познати се засичам. И колко истории слушам из фоайето. Но е време за The Agonist – изненадвам се колко народ им се кефи. Но и чувам от почти всеки, че това е „старата банда на Алиса от Arch Enemy” – явно с друго не блестят.
На сцената обаче опровергават още един мой предразсъдък – жена, която прави адски добри ревове. Освен Джули Суон, която се дереше допреди година за Dopethrone, за друга дама, която да не звучи като хрип или концентрирана в лай кашлица, докато реве метъл, не се сещам.
Вики Псаракис се дере точно така, както трябва да го прави дет метъл певец. И точно толкова е хубавото, което имам да кажа за the Agonist, които иначе ме убиват от скука с генеричния си метъл.
Septic Flesh не съм гледал от първия им концерт у нас, организиран от Емил Сапаревски през 2009. Ха, самият Емил Сапаревски е тук, на концерта, навръх рождения си ден, придружен от дъщеря си Ангелина.
„Тук ли празнуваш днес, Емо?”, питам го аз. „Ами защо не?”, отговаря той и се смее. Защо не, наистина?
Septic Flesh излизат на сцена пред вече набъбналата до 1500 души публика и нещата се променят видимо и сонарно – вече имаме солиден звук, а пред нас е банда, която пълни сцената и с поведение, и с харизма. Гърците са ветерани и да са на голяма сцена, покрита с техни декори, им отива безобразно. Свирят 2-3 парчета от още топлия ‘Modern Primitive’, но и не се свенят да ни разведат на обиколка из старите им албуми. Над половин час са пред нас и са категорични като присъствие – ето това е подгряване от класа!
HYPOCRISY наистина имат специална връзка с феновете си у нас. Едно, че са легендарни изобщо за стила и популяризирането на европейския дет метъл и тук, а и по света. Но най-вече с издадения на DVD лайв в София преди 12 години – това е нещо, което българските метъли няма да забравят никога.
Нито снимките на Петер Тетгрен, който влачеше матрака на Стойчо, след запой между двете вечери в несъществуващия вече Blue Box. И съм сигурен, че той го помни. И над 1500 души не пропускат да му напомнят също колко го обичат – HYPOCRISY излизат на сцената и публиката граква кънтящо „Пе-шо! Пе-шо”. Не ми се струва – Петер пуска неволна усмивка под побелелите си вече волоси. И забиват ‘Worship’ заглавната песен от най-якия албум, който са изкарвали от 20 години.
HYPOCRISY се завръщат в София с гръм и трясък. Звучат убийствено. В чудовищна форма са. Дори шибаната зала е озвучена прилично – кошмарът на концертите в „Христо Ботев” тук е туширан ловко.
И, за съжаление, слушаме доста тъп сетлист. Странна е селекцията от парчета от класическите албуми (има ‘Impotent God’, но няма ‘Penetralia’ например), а в сетлиста доминират песни след 2000.
И все пак чуваме ‘Fire in the Sky’, ‘The Final Chapter’, а бисът е отреден за къртещ зъбите хеттрик от ‘Fractured Millennium’, ‘Adjusting the Sun’ и неизменната ‘Roswell 47’.
Хубаво е завръщането в „Христо Ботев” на орди от метъли – теренът да се люлее в мошпит от голи до кръста носорози, около него да лашкат гриви млади и стари фенове, да се лее бира, а арматурата и бетонът на залата да кънтят от рифове и ревове.
HYPOCRISY са абсолютни богове – свирят, мачкат, смазват ни и си тръгват. И колкото и да е клиширано това с обещанията за връщане, някак на Петер Тетгрен можеш да му вярваш, когато казва, че се надява следващият му концерт тук да не отнеме толкова години.
И ни оставя да намираме другарчета, вратни прешлени и нови бири, докато слушаме ‘Death Row (No Regrets)’, макар и на запис. HYPOCRISY са велики – не спирайте да ги слушате.
IgniteD_2022.jpg)
