This is the David Johansen Week on radio Tangra Mega Rock!
The singer and songwriter who was at the vanguard of glam rock and punk as the frontman of the NEW YORK DOLLS, died 28 February at his home on Staten Island. He was 75.
His death was confirmed by his stepdaughter, Leah Hennessey.
Mr. Johansen revealed last month that he was suffering from Stage 4 cancer, a brain tumor and a broken back. He announced a fund-raising campaign through the Sweet Relief Musicians Fund to assist with his medical bills, saying, “I’ve never been one to ask for help, but this is an emergency.”
Mr. Johansen was prolific in multiple genres, from blues to calypso, and achieved his greatest commercial success in the late 1980s and early ’90s with his pompadoured lounge-lizard alter ego, Buster Poindexter. But his 1970s heyday with the NEW YORK DOLLS, a band of lipstick-smeared men in love with trashy riffs and tough women, had the most cultural impact, inspiring numerous punk, heavy metal and alternative musicians.
The NEW YORK DOLLS were notorious for transgressive behavior; they were especially notorious for cross-dressing.
Mr. Johansen released five solo albums between 1978 and 1984; professional bar-band rock with bohemian flourishes, the highlights included the declamatory style anthem “Funky but Chic.”
A friendship with the actor Bill Murray led to Mr. Johansen’s appearance in the 1988 movie “Scrooged” as the taxicab-driving Ghost of Christmas Past. It was his most prominent role in an acting career that encompassed dozens of movies and TV shows.
His signature cover of “Hot Hot Hot,” originally recorded by the soca musician Arrow, became a party anthem and a minor hit, peaking at No. 45 on the Billboard Hot 100 singles chart in 1987.
In 2023, Mr. Johansen was the subject of “Personality Crisis: One Night Only,” a 2023 documentary directed by Martin Scorsese and David Tedeschi centered on a Buster Poindexter show at the Café Carlyle in New York.
DISCOGRAPHY:
with the New York Dolls
- New York Dolls (1973) - Too Much Too Soon (1974) - One Day It Will Please Us to Remember Even This (2006) - Cause I Sez So (2009) - Dancing Backward in High Heels (2011)
SOLO
- David Johansen (1978) - In Style (1979) - Here Comes the Night (1981) - Sweet Revenge (1984)
- David Johansen and the Harry Smiths (2000) - Shaker (2002)
M.O.D. live in Sofia
M.O.D.
Urban Grey
Savage Ravage
Клуб ‘Mixtape 5’, София, 20.12.2019
Текст: Ивайло Александров, снимки (телефон): пак той
През 1996 ми попаднаха две касетки с еднаква тоналност на обложките. Когато ги пуснах, се оказа, че и аудио тоналността е в сходни краски. Албумите бяха ‘Beat the Bastards’ на The Exploited и ‘Dictated Aggression’ на M.O.D. Бях на 15 и току що бях открил кросоувър траша, в който има и бая пънк и хардкор.
23 години по-късно чак се учудвам, че Били Милано е изтупал прахта от бандата си и ги е подкарал на турне. Въпреки че албумът им от 2017 ‘Busted, Broke & American’ не е никак слаб, някак не очаквах, че Били ще се вдигне не просто на турне, ами и ще прелети над океана, за да свири в държави, в които досега не е стъпвал като Русия, Словакия и, да, България.
Честно казано, съмнявам се на концерта да има повече от 150 човека. И се оказвам прав, докато свирят българските банди. Но когато M.O.D. излизат на сцената в 22:00 публиката вече е набъбнала на поне 300 души. Наблюдавам и не особено изненадващата тенденция влизащите в клуба фенове да са надхвърлили 40 години и да са позагубили коса, за сметка на плът. И да се смазват от кеф като за последно. Не е учудващо, че преобладават тишъртите на M.O.D., S.O.D., D.R.I. Все трибуквени абревиатури. Не виждам БТР или ФСБ обаче.
Българските банди са доста адекватно подбрани. Savage Ravage бичат хубав траш по спомени от предни пъти, когато съм ги гледал. Снощи обаче не успявам – нашият Никола Шахпазов празнува рожден ден и докато свирят остри жици, аз наливам хладен Guinness с него в Kick’s. Пристигам тъкмо навреме за URBAN GREY обаче. Обръгнала бригада, която е идеалната пресечна точка между кросоувър и траш. Парчетата им са като отличен сблъсък на Pro-Pain с късния Slayer. Заслужени похвали!
M.O.D. са супер кежуъл. Няма особено старателна подготовка за сцена, освен че Били е дремнал малко. По-рано през деня ми пише Андон (барабанистът на smallman), за да ми съобщи, че току що е летял заедно с певеца на M.O.D. на път към България и той е спретнал паметно шоу на пасажерите, като е разказвал шашави истории и е крещял за кокаин и хашиш по време на полета. На сцената той е ухилен, но и лесно се пали. Откровено разказва, че публиката в източна Европа му пълни сърцето.
После псува всички, които се ебават с президента на САЩ. „Аз обичам Доналд Тръмп. За разлика от предните, не се извинява като путка.” И поздравява всички либерали и политкоректни слабаци с “You’re a Fucking Dick”. После споделя, че изненадващо, вече е на 55, има двама внуци, а още е на сцена, и все още „обичам цици. Обичам да зяпам цици и задници. Ето песен за тях.” Удрят “Milk” на S.O.D.
Страшен кеф е да гледаш и бандата – супер стегнато и здраво свирене – рифове, сола, ритъм. Всичко си тежи на мястото, точно като Били Милано.
Китаристът ми е фаворит – и като ритъм китара, и като солиращ китарист Джейсън Френч е ебати бетонът.
Басистът е старо куче – Роб Мошети записва баса за четвъртия албум на M.O.D. ‘Devolution’, после напуска и отива в Pro-Pain. Сега, 25 години по-късно пак е с чичо Били.
Якото е, че барабанистът е мексиканецът Майкъл Ареяно (който пък твърди, че източноевропейците му напомняме на латиноамериканците). А пък любимият на Били президент Тръмп искаше да гони мексиканците. Парадокси.
В концерта обаче парадокси няма. 2-3 парчета от последния албум, доста от ранните неща на M.O.D. (но нищо от ‘Method of Destruction’, уви), 8 песни на S.O.D., кавърът на ‘I Love Livin’ in the City’ на пънк легендите Fear.
Чичовците пред сцената въртят такова мощно пого, че щеш, не щеш, ставаш част от мошпита. Един стар фен с дълга бяла брада и бяла тениска на M.O.D. си оставя денимовия елек с гръб на S.O.D. и тениска на сцената, заедно с маркер, за да му ги подпише Били. Той пък му казва „После, брато!” Но пък поставя елека с гърба върху касата на барабаните, защото свирят с небрандирани такива. Изобщо, граница между публика и банда няма.
Роб и Джейсън си сменят местата постоянно, докато блъскат с риф и ритъм. Били крещи, Майкъл блъска като кофражист. Потно и яко е. Има ‘Milano Mosh’, ‘Speak English or Die’ (тук е ‘Speak Bulgarian or Die’), забиват за финал ‘United Forces’.
После Били излиза сам с китарата на Джейсън и дрънка ‘Bubble Butt’. Казва, че още от гимназията е обичал това – да дрънка на китара, да реди глупости и хората да се кефят. 40 години по-късно това не се е променило. А след това си дърпа един стол и кани всеки, който иска автограф или снимка, да се качи на сцената.
„Подписвал съм цици, задници, сутиени. Пишки обаче не подписвам!” Прилича на траш дядо Коледа, който чака послушните одъртели метъли да му седнат в скута и да получат подарък. И всеки си получи – остана така над половин час, преди да каже, че отива да сере и да пожелае Весела Коледа на всички.
