Като бяхме хлапета през 90-те, разбира се, че бичехме PANTERA до посиране – и на купони, и сами, на уокмени, касетофони, коли. Рифовете на Даймбег, солидният груув на Вини и Рекс и врясъците на Фил, ни караха да си клатим тиквите, да трошим бутилки (и чат-пат някоя глава) и да настъпваме педала на газта.
PANTERA е фурия, а от furia идва английската дума за бяс – fury.
PANTERA бяха нашата fury, бесът на децата на 90-те. Само че бяха толкова мощни и важни, че и малко по-старите, а и всички млади последващи метъли прегърнаха музиката им.
PANTERA стана универсално любима банда. До степен ако се изкажеш против нея, можеше да си изядеш боя.
И, тъй като говорим за 90-те, абсолютно никога не сме си мечтали да ги гледаме на живо. По онова време такива групи не идваха в България. По онова време не пътувахме в чужбина на концертен туризъм. По онова време гледахме старите VHS касети с ОНЗИ чудовищен лайв на летище Тушино и си мечтаехме да сме част от такова събитие. А снощи, 30 години по-късно, тази мечта се сбъдна в София.
Риюниън на
PANTERA беше нещо, на което всички тихо се надяваха, но реално никой не очакваше. А още в първите години след убийството на
Дайм, започнаха да спрягат името на
Зак Уайлд като най-удачен китарист за евентуално събиране на бандата. Все пак двамата са адски добри приятели, имат усет и за рифове, и за онзи специфичен метален китарен вой.
Отне някакви си 15 години, за да стане истина, PANTERA, Рекс Браун – двамата живи от PANTERA, да свирят сбор и, логично, да придърпат Зак, а зад барабаните да седне машината Чарли Бенанте от ANTHRAX и да се върнат – дали за няколко долара повече или в памет на братятя, но е факт – две нови поколения метъл фенове, които са израснали с тяхната музика на Запад и поне 3 нашенски генерации имаха шанса да реват срещу PANTERA парчета, които се пеят с отметната назад глава, крака, стъпили здраво в разкрач един пред друг и стиснати юмруци.
Песни, след които, за да се срешиш ти трябва сенокосачка, а за да те разберат какво говориш, са ти нужни субтитри. И да, разбира се, че това не е „онази” PANTERA – тези хора вече са в средата на 50-те си години и вместо да вилнеят по сцената като отвързани хали, стоят монолитно и попиват и предават енергия като хуманоидни ядрени реактори. И ако нацупено пропускаш техен концерт, защото ги няма братята, от среща с тях те делят точно един куршум в главата и един инфаркт.
PANTERA свирят в София и хиляди метъли се събират в Арена София (да, вече не е Армеец, добре е да се отбележи, за да не стават грешки). Приятелите, с които се виждам са толкова много и от толкова различни кръгове, че се замайвам от срещи повече отколкото от надценените бири на баровете. Вече сме в залата. Излизат турците Black Tooth, за които не знам нищо. Любопитното ми ухо веднага ми подсказва – PANTERA wannabe-та от най-чиста порода. И като песни, и като поведение, и като звучене, и като пеене. Ако трибют банда на PANTERA има авторски парчета, тя се казва Black Tooth. И те не са никак зле на живо.
После обаче е заслуженото и логично представяне на Odd Crew. Те удрят не пред бутилка, а пред арена приятели – хиляди, наистина хиляди са хората, които приветстват софийската банда. Поздравяват ни, поздравяват се – свирят заедно от 25 години тези четири човека, от които никой още няма 40. Ебати, дори Led Zeppelin не могат да се похвалят със същото. А, Led Zeppelin ли? За тях на края. Адски добре стоят на голяма сцена пред голяма публика. Това ли е най-яката ни метъл банда? Категорично да. Има щрихи от новия албум, има дръм соло, просто защото когато имаш барабанист като Бонзи, си длъжен да имаш дръм соло, има стари резачки. И има ‘I Ain’t Losing Myself’ – най-кроубарското им парче от любимия ми техен (и първи) албум.
А после? После, дами и господа, PANTERA. Фил Анселмо, Зак Уайлд, Рекс Браун, Чарли Бенанте. Този звезден отбор е създаден, за да трупа точки и да отвява глави. Анселмо, учудващо или не, е в брутала форма – пее като звяр, дере се като звяр, има излъчване на звяр. Зак свири едновременно и като себе си, и като Дайм. Рекс е там както винаги – солиден, ухилен, на мястото си. А Бенанте седи в стола зад барабаните и къса ритъм като счетоводител квитанции – този човек си изкарва хляба с усмивка и без видими усилия.
30 години чакане завършват с
‘A New Level’. И това е само началото.
PANTERA ни размятат от трошачка в трошачка, мелят ни и ни изплюват, за да се смелим сами в мошпита. Звукът ли? Както винаги в Консерва София, може и по-добре, но и сега е добре. От кънтенето в главите не чуваме това в арматурата.
‘Mouth for War’,
‘Strength Beyond Strength’,
‘Becoming’ – парчета, които познаваме по-добре от кътните си зъби. Които стискаме в озъбени усмивки и крещим от еуфория. Фурор. Fury.
‘Suicide Note Pt. II’ е единственото, което чуваме от
‘The Great Southern Trendkill’.
Югът нахлува с шутове и пестници. В мошпита не е по-различно. Забавяне на темпото с ‘This Love’. От финала пукат прешлени. Много обичам, когато метълкор фенове припадат по поредния генеричен брейкдаун на някоя от десетките генерични банди от сцената. Брейкдаун? Финалът на ‘This Love’. После искаш да стиснеш някого за гушата, може и себе си. На ‘Fucking Hostile’ като дете колко инвентар съм потрошил! Тая вечер троша кинти за скъпа тъпа бира. ‘Planet Caravan’ е на перкусии и китарна мараня, докато Фил пее (и да, пее жестоко), а на екраните преливат кадри с Дайм и Вини.
Духът на PANTERA е пред нас. И след това „песен, която сте слушали 666 пъти”. Re! Spect! Walk! Какво каза? Не чувам, крещя! Хедбенг не от кръста, а от глезените. ‘Domination’ не е вихрено маршируване с изнесени напред лакти и колена, но изкарва пот по лица и гърбове. И накрая онова парче, с което светът наистина чу Pantera. Каубоите от Тексас. Каубоите от Ада. Тук замазвам образ, плюя коса, хапя рамо, блъскам гръб, лея пот. И следва „истинският финал на всеки концерт” – пеем “and she’s buying a stairway to heaven” с Анселмо, четиримата остават дълго време за поклони. Те си тръгват, светлините ни подканят. А от колоните звучи ‘Albatross’ на Corrosion of Conformity и от кеф вия. Ебати, колко искам да ги видя и тях на живо!
Концертът на PANTERA свърши. Даже не ми се вярва, че е започнал, че го е имало. Това, което е PANTERA днес, е безкомпромисно, такова е, каквото трябва да бъде. С отношение, с изкривени устни и стиснати зъби. Хеви метъл, ебал съм ти майката. Убийствен концерт. Велики!