PLACEBO
3 юли 2017, Античен театър, Пловдив
Sounds of The Ages 2017 на радио ТАНГРА МЕГА РОК
текст: Стефан Йорданов-Стифф, снимки: Елена Ненкова
Можем да причислим PLACEBO към онези малко на брой банди, които някак успяват да съществуват извън теченията и жанровете и извън времето и пространството. Може би затова, метафорично казано, прогнозите за дъжд и бури по време на дългоочакваното им шоу в Античния театър в Пловдив нямаха никакъв ефект върху трите хиляди души, изпълнили до крайност древното пространство.
Вярно, че шарените пластмасови цветове на стотиците дъждобрани придаваха особен нюанс на множеството, но дори този външен контраст с меланхолията на музиката, която всички очакваха, беше по своему въздействащ и вълнуващ. Едрите дъждовни капки ставаха все по-редки, облаците бавно се разкъсваха и над Античния театър се изви фантастична дъга, а колкото повече наближаваше началото на вечерта, толкова по-сигурно се усещаше, че предстои да се случи нещо с огромен емоционален интензитет.
За нещастие, технически проблем попречи на BABY FACE CLAN да открият този концерт, което наистина беше не само лошо стечение на обстоятелствата, но и много жалко, тъй като беше предвидено да чуем нова музика от тях, а буквално ден по-късно Насо Русков шокира тълпите в социалните мрежи с недвусмислено съобщение за край на групата.
Исторически и хронологично, BFC винаги са били сред най-прогресивните музикални явления по тези територии, при това с история зад гърба си, така че тази новина по всяка вероятност си има своите сериозни причини и в никакъв случай не може да се нарече приятна…
Половин час по-късно спектакълът започна с ‘Pure Morning’. Концертът в Пловдив е част от турнето, посветено на историческия преглед на 20-годишната история на PLACEBO, така че всички са наясно, че предстоят само най-големите хитове на групата. И като казвам „групата“, очевидно е, че това са вече само двама души – Брайън и Стефан, а всички останали, въпреки безупречния си професионализъм, спокойно могат да бъдат окачествени като наемници – и като неписани рестрикции по отношение на това къде се намират на сцената, и като държание, и като отношение.
И докато мракът бавно поглъща всичко около Античния театър, светлините на сцената стават все по-впечатляващи, вятърът отнася дима от пушек машините и виждаме високите кожени обувки на Брайън, тесните панталони, стилната черна риза, белите усилватели Ориндж зад него и китката му, която възпроизвежда деликатна агресия върху светлосинята Фендър Торонадо.
Всъщност, смяната на инструментите след буквално всяка песен е запазена марка и на Брайън, и на Стефан. Това се случва безброй много пъти по време на шоуто. По време на ‘Loud Like Love’ и ‘Jesus’s Son’ публиката сякаш все още се осъзнава от страстния артистичен шок на началото, но някъде около ‘Too Many Friends’, поетично връхлетяла с реторични въпроси за реалното измерение на ограничения брой приятелски рикуести в социалните мрежи и предположенията, които прави собствения ти компютър въз основа на търсенията ти в Гугъл, както и наситените с емоции изпълнения на ‘Space Monkey’ и ‘Protect Me From What I Want’ всички, събрали се в това амфитеатрално пространство вибрират на едни и същи честоти.
Огромната видео стена зад музикантите непрекъснато допълва музикалните послания с визуални предизвикателства за сетивата. ‘Without You I’m Nothing’ е украсена с кадри, в които присъства и Дейвид Боуи.
Сещам се за онази легендарна история от началото на кариерата на PLACEBO, когато те изненадващо заемат мястото на съпорт акт в турнето на Боуи, след като една сутрин Мориси самостоятелно взима турбуса и изчезва в неясна за никого посока. В света на изкуството винаги има причинно-следствена връзка, особена нишка, която в случая перфектно обяснява защо определени хора се намират в една и съща вселена.
Случващото се тази вечер на сцената е магия. То не може да бъде предадено чрез простосмъртно есе. Единственият начин да се доближиш до него е в детайлите – движенията на Брайън, мимиките на лицето му, когато пее припева на ‘The Bitter End’, миризмите, идващи на талази от сцената, момичетата по първите редове, които движат устните заедно с всяка изпята дума, хилядите очи, вперени в случващото се пред нас.
Седем години след последното си гостуване у нас, PLACEBO правят разходка из собствената си история с огромно количество песни, балансирани между всички периоди от своята кариера. Не са концентрирани върху това да ни покажат колко е добър новият им албум, нито пък имат нещо да доказват. Тази вечер присъстваме на празник. В него думите са излишни, важна е музиката.
Принципно Брайън не е от приказливите, екстровертни фронтмени, затова не е изненадващо, че включванията му са само две, но в края на шоуто, малко преди първия бис с ‘Teenage Angst’, ‘Nancy Boy’ и ‘Infra-Red’ и след него вече си личи, че се забавлява. На другия край на сцената Стефан вдига над главата си бас китарата с цветовете на дъгата, за да отбележи съпричастността и борбата в името на LGBTI културата. Публиката е шумна. Стотици са пуснали фенерчетата на телефоните си и създават неописуемо красива атмосфера на признание към артистите.
Накрая идва и логичният край с кавъра на Кейт Буш – ‘Running Up That Hill (A Deal With God)’, поклон, топло махване за довиждане и опустяла сцена. Без приповдигнатост, без циркови изпълнения, без обещания за ново гости.
Всичко е изпипано със стил. И ако на някого това му е по-маловажно от кухия шовинизъм, че името на един град е било сменено с друг или не е било споменато изобщо, значи вероятно собственият му свят страда от прогресивно отесняване. А изкуството, казват още от древността, е вечно.
