This is the David Johansen Week on radio Tangra Mega Rock!
The singer and songwriter who was at the vanguard of glam rock and punk as the frontman of the NEW YORK DOLLS, died 28 February at his home on Staten Island. He was 75.
His death was confirmed by his stepdaughter, Leah Hennessey.
Mr. Johansen revealed last month that he was suffering from Stage 4 cancer, a brain tumor and a broken back. He announced a fund-raising campaign through the Sweet Relief Musicians Fund to assist with his medical bills, saying, “I’ve never been one to ask for help, but this is an emergency.”
Mr. Johansen was prolific in multiple genres, from blues to calypso, and achieved his greatest commercial success in the late 1980s and early ’90s with his pompadoured lounge-lizard alter ego, Buster Poindexter. But his 1970s heyday with the NEW YORK DOLLS, a band of lipstick-smeared men in love with trashy riffs and tough women, had the most cultural impact, inspiring numerous punk, heavy metal and alternative musicians.
The NEW YORK DOLLS were notorious for transgressive behavior; they were especially notorious for cross-dressing.
Mr. Johansen released five solo albums between 1978 and 1984; professional bar-band rock with bohemian flourishes, the highlights included the declamatory style anthem “Funky but Chic.”
A friendship with the actor Bill Murray led to Mr. Johansen’s appearance in the 1988 movie “Scrooged” as the taxicab-driving Ghost of Christmas Past. It was his most prominent role in an acting career that encompassed dozens of movies and TV shows.
His signature cover of “Hot Hot Hot,” originally recorded by the soca musician Arrow, became a party anthem and a minor hit, peaking at No. 45 on the Billboard Hot 100 singles chart in 1987.
In 2023, Mr. Johansen was the subject of “Personality Crisis: One Night Only,” a 2023 documentary directed by Martin Scorsese and David Tedeschi centered on a Buster Poindexter show at the Café Carlyle in New York.
DISCOGRAPHY:
with the New York Dolls
- New York Dolls (1973) - Too Much Too Soon (1974) - One Day It Will Please Us to Remember Even This (2006) - Cause I Sez So (2009) - Dancing Backward in High Heels (2011)
SOLO
- David Johansen (1978) - In Style (1979) - Here Comes the Night (1981) - Sweet Revenge (1984)
Два дни яли, пили. Нито пилито свършило, нито бирата. Нито фестивалът дори. Време е за ден три и финал. Подобаващо – с фойерверки и болки в ушите и ставите. Какъв метъл е иначе това. А, метъл ли? Третият ден на Sofia Metal Fest е най-ортодоксален и хм… трю? Подред.
Първо за деня е събуждането – все по-интересно с всеки изминал ден (и нощ) на Sofia Metal Fest. Неделното такова е със схващане в прасците, замайване от вчерашните бири и мигане в тавана. Едно уиски с кафе за центриране на зрението и една плоча на Acid Bath за приковаване на вниманието по-късно и нещата се случват в по-близка до реалността плоскост.
Душ, обяд, грижи за куче, грижи за дом и… кацам в ‘Универсиада’ почти напълно изтървал сета на Dirty Shirt. Но пък коментарите за тях са красноречиви: „Много яки тия бе – ебати веселбата! Двама вокалисти, шест инструменталиста – хем за подскачане, хем за куфеене.”
Че и за гледане има – с пипнати костюми и концептуално шоу, румънците определено знаят как се прави шоу. Аплодисментите отшумяват и, псувайки се на ум, се нареждам за първата поредна бира за деня. Няма как, след малко излиза една от най-интересните банди от афиша, която не съм гледал още – белгийците Evil Invaders.
Макар и името им да звучи като албум на The Prodigy (хайде морето, хайде Бургас!), четиримата младежи пукат абсолютно праволинеен и (не)предсказуем олдскуул траш-спийд в традициите на 80-те години, ластичните дънки, девствените мустаци и белите маратонки. Плюс бретони и рошави гриви. Е, и те така, а дори не сме вече 1986. Evil Invaders тотално владеят сцената и мигновено ми стават любимци.
Куфня, тресня, поклон пред първите албуми на Metallica, Exodus, Annihilator – абсолютен и неочакван кеф. Уви, някакви неуредици не им позволяват да извадят мърча навреме, а после вече е късно – нито пари имам, нито те пък дискове. Но пък пичовете седят по време на целите сетове на Battle Beast и Powerwolf във фоайето за снимки и автографи – страшни симпатяги.
Battle Beast свирят пауър метъл, от Финландия са, а в състава имат клавирист и певица – три белега, по които моментално реших, че ще прекарам сета им сред кебапчета и бири. Само дето навън вее и сивее, че и дъжд се лее. Пък и професионално погледнато не е редно. Курдисвам се по-напред, за да погледам барем една песен и… Изненада!
Финландците далеч не са такова лайно, каквото очаквах. Поредно доказателство да не се вслушваш в предразсъдъците си. Всъщност дамата зад микрофона пее така юнашки, че и мустак не би й седял зле. Забиват по-скоро в немските традиции на стила и то банди като Grave Digger и ранните Heaven’s Gate.
‘Let it Roar’ подканват Battle Beast и Ноора Лоухимо прави точно това – изключително хващащ глас с бленда между Крис Болтендал и Доро Пеш, хубави мелодии, абсолютно безкомпромисно поведение на сцената… и онзи досаден и напълно излишен клавир, изнесен като китара през рамо. Държа да отбележа, че стоя някъде до средата на сета им и почти не ми е неприятно, преди да изляза навън и да се натъкна на тиквите от Evil Invaders, които току що са цъфнали пред мърча, под весела гълчава и одобрителния поглед на добрия доктор Стиффенщайн.
Powerwolf са от групите, които идват тук за пръв път. Powerwolf са от групите, които в момента развяват най-силно байряка на пауър метъла. Powerwolf са еманация на причините, поради които изгубих интерес изобщо да се занимавам с модерни пауър и хеви банди. Петимата омазани германци (и румънец) припяват малоумни глупости за кръв, вълци, кръв, вълци и кръв. И вълци.
Плюс рандъм пръснати 3-4 думи на латински и имбецилно чувство за хумор, спряло развитието някъде в ранните гимназиални класове. А музиката? Обидно липсваща – безлично и тъпо повтаряне на псевдонадъхващи тонове, никакви запомнящи се мелодии, за сола да не говорим – джън-джън-джън в различно темпо според нуждите на песента, като единственото разнообразие идва от вокалната линия. Посредствени, предвидими, с изкуствено куфеене по задължение.
Да, шоу има, но е толкова банално и режисирано, че дори не ми се доспива, а ми става досадно. А, да, нека подчертаем и кълчещият се кльощав клавиристFalk, който скача зад двата клавирите, скрити зад двата успоредно поставени пред барабаните триметрови гарвани. Сещам се за една друга немска група, при която клавиристът е в центъра на действието и е с псевдоним… Flake, но при тях шоуто е на съвсем друго ниво. Стига, отивам да пикая!
Бири, бири! Да са живи и здрави снабдителите, че не им секва кранчето. Намираме се с другарче и се наместваме почти най-отпред за Kreator. Чели сме и знаем, че идват с истинско шоу, пък и винаги е по-интересно в авангарда. Зад барабаните се опъва пано с изрода от обложката на луксозното издание на последния албум на немците ‘Phantom Antichrist’, а около мониторите отпред подозрително стърчат тръби.
Четиримата излизат, чичо Миле свъсва вежди, интро и… взрив! Отвсякъде литват хиляди конфети, блясват прожектори и избухва ‘Enemy of God’. В ‘Универсиада’ сме около хиляда-хиляда и двеста души и ревем колкото ни глас държи към сцената. И така час и половина. Безкомпромисно, брутално, убийствено шоу.
Kreator са великани. Мамка му, колко са яки! Толкова, че погото, кипнало на педя-две зад нас се върти през целия сет, като Миле ту го разделя като Мойсей на две, ту го завихря като Маелстрьом. Сеч! А сетлистът… Страхотна амалгама от първите четири и последните четири албума. Деветдесетте (за съжаление) са почти забравени. Изключвайки жестокия трясък на ‘Phobia’.
Иначе концертът на bе жестоко олдскуул траш клане. Изпотявам се от куфеене и блъскане. Тръгвам назад към бирите и в погото се сблъсквам с лидера наEvil Invaders Джо, който явно не е излизал от погото, целият зачервен, потен и крещящ, ухилен до ушите. Даваме си high five, тичам към бирите, взимам две, лавирам успешно през погото и почти стигам до мястото си, когато вдъхновен трашър еуфорично вдига юмрук и с отличен апъркът избива чашата от лявата ми ръка, която описва перфектна парабула и се плисва във врата и рамото на другарчето ми (- Извинявай, Freddie! – Няма нищо, бирата и така се усеща супер!). Метъл!
Чуваме още ‘Extreme Аggression’, ‘Hordes of Chaos’, ‘Violent Revolution’... излишно е изброяването. Само за финал Kreator ни допребиват с ‘Flag of Hate’ и‘Betrayer’ и ни пускат да си ходим малко след полунощ в бая застудялия под вятър и дъжд въздух. По пътя се засичаме с впиянчени дърти метъли, взимаме бири от денонощния и се чудим дали ще прочетем съобщение за Sofa Metal Fest 2017. А дано!
