KID ROCK + STALKER + TEN YEARS AFTER

 

Тази порция кратки ревюта някак естествено се насочи към по-гореща музика, подходяща повече за слушане в колата на път лятно време, отколкото зимата в снега. Ама какво пък – алтернативни методи за сгряване през декември.

 

Баща ми има кофти навика да си пуска съвременните кънтри канали и да слуша доста хамалските парчета, които минават за модерно кънтри. Еклектична селяндурска комбинация между виещ реднек здравеняк и някой-друг китарен риф. Е, новият албум на КИД РОК – ‘Sweet Southern Sugar’ преспокойно би могъл да се завърти по тези радио и телевизионни станции… ако имаха чувство за хумор и бяха отворени и на просташко рапиране. Батко Робърт Ричи прави точно това, което очакваш от него – южняшки рок, с рапиране, и веселяшко перчене. Има зарибяващи припеви, зарибяващи рифове, зарибяващи мелодии – изобщо, всичко, на което КИД РОК те е научил за 27 години (точно толкова са от първия му албум досега) кариера. 

Има дори няколко готини песни, които биха ти паснали на лятото, ако не беше декември. Би било проява на лош вкус да снобареем за музикалните качества на хамалски артист като КИД РОК. Но би било и проява на лош вкус, ако не живееш в Тенеси, не караш тир в Щатите, нито си на 18, а все пак би похарчил пари за ‘Sweet Southern Sugar’.

 

STALKER – ‘Shadow of the Sword’

Годината е 1987. Artillery току що са издали ‘Terror Squad’. Три фена от Нова Зеландия са чули албума, изпаднали са в ступор и са се осеферили 30 години по-късно. Първата им работа била да си обуят ластичните дънки, да си провесят патрондашите и да се затворят в мазето, за да запишат първия си албум. 

STALKER са от тази вълна съвременни банди, които са открили спорното очарование на аутфита и саунда на 80-арските трашъри и жулят як спийд, все едно още сме в средата на 80-те и е много тарикатско да носиш мустак, бретон, ластични дънки, бели маратонки и да показваш космати подмишници изпод потник с щампа на собствената ти банда. Никой не може да ме убеди, че всички тези хора си вярват. Само че аз повярвах на STALKER. Дебютът им ‘Shadow of the Sword’ е жесток спийд-траш и е истински кеф да го дъниш, ако си прослушвал музика преди 30 години с такива банди.

 

Така и не се научих да слушам TEN YEARS AFTER без Алвин Лий. А откакто той почина, съвсем престанах да следя какво се случва с бандата. Но преди месец и нещо случайно ми попадна новият им албум – ‘A Sting In The Tale’. 

Пуснах го от любопитство… и го слушах три пъти подред. В албума има 12 илектрик блус парчета, написани и записани от благи дърти бели чички, които цял живот свирят и слушат блус. Не, изобщо не си мисли за тътена и тежестта на ‘Stonedhenge’ или ‘Ssssh’. 

По-скоро си представи концерт за готини дъртаци, от онези, които Васко Кръпката организираше в Sofia Live Club. Страхотни рифове и мелодии (‘Land of the Vandals’, ‘Iron Horse’), епика и мощ (‘Retired Hurt’, ‘Diamond Girl’) и мъжкарска блус лиричност (‘Stoned Alone’, ‘Up In Smoke’) – в албума има от всичко по адски добре балансирани дози. 

‘A Sting In The Tale’ освен това е и първи за новите хора в TEN YEARS AFTER – вокалиста Маркъс Бонфанти и басиста Колин Ходжкинсън (да, същият пич, свирил през 70-те с Алексис Корнър).