‘White Line Fever’ сe очаква преди Коледа от издателство ‘Махалото’! Една изумителна книга, в която ЛЕМИ КИЛМИСТЪР разказва по неповторимия си начин – своето детство и след това навлизането в света на рокенрола.
Дългият път на MOTORHEAD е осеян с приятелства, раздели и така нататък. Сами можете да си представите какви неща е изживял главният герой и какви хора се изпречват пред очите му.
‘White Line Fever’ е невероятна, велика, разкошна, несравнима!
Преводът на български вече е готов, благодарение на талантливия Насо Русков! Сега остават редакции, предпечат и т.н.
ЕТО ЕДИН ЗАБАВЕН ОТКЪС ОТ КНИГАТА:
Сега се сещам, че следващият ми неволен набег в територията на бащинството се случи докато бях в The Rocking Vicars. Имаше едни две момичета, певици в група, обикаляща американските военновъздушни бази в Европа. Не помня името на групата им – The Rock Girls или The Rock Birds или някакви „birds“ там (в Ливърпул все бяха „birds“). (bird – освен „птица“, на жаргон означава „мацка“ – бел.прев.) Както и да е, Трейси и приятелката й ни идваха на гости. Аз си падах много по приятелката й, но нея я задуши Хари. Трейси също беше сладурана и освен това имаше по-големи цици, така че й бях доста навит.
Двете дойдоха в манчестърския ни апартамент и останаха цял уикенд. След това пак наминаваха отвреме-навреме. И една сутрин, в шест часа, Трейси се появи и ме събуди.
– Бременна съм – каза тя, застанала до леглото ми.
– А? Какво? Бременна ли? – попитах замаяно, защото никой не е в час толкова рано сутрин.
Реакцията ми я обиди жестоко – явно очакваше да рипна и да козирувам на секундата.
– Яс-но! – отсече Трейси и си излезе. И това е. Тя си тръгна и впоследствие роди детето – Пол, което отгледа сама. Срещнах го когато беше шестгодишен, по време на една сделка за кокаин. Бях отишъл да си купя кока от някакви бразилци на улица „Уоруик“ в Ърлс Корт. Докато всички чакахме „човека“, аз си правех препечена филия в кухнята. По едно време влезе русокосо хлапе. „Ти си татко ми“, каза то, „мама е отатък.“
Отидох в съседната стая и действително там беше Трейси. Знаех защо аз съм там, но какво по дяволите правеше тя в тази къща? Така и не разбрах. За сметка на това й намерих хладилник, тъй като тя си нямаше. Мъкнах го цели четири етажа заради нея. Разгони ни се фамилията, на мен и на другия, който беше с мен.
Както и да е, хлапето се оказа голяма работа. И още е. Помня как веднъж дойде при мен. По това време беше около 23-годишен.
– Татко?
– Кажи?
– Имам проблем.
– Колко, Пол?
– Става дума за хазяина, татко.
– Колко, Пол?
– Закани се да ни изхвърли на улицата с багажа и заплаши, че ще ми конфискува китарата…
– Колко-пари-ти-трябват-Пол?
– Ами, доста са.
– Майната им! Колко?
– Ами, всъщност, двеста паунда.
Дадох му двеста кинта и той си тръгна. На другия ден копеленцето цъфна с „Линкълн Континентал“ втора употреба. Паркира пред нас и се провикна: „Ела да скиваш новата ми кола!“
– Хубаво ме изигра, Пол – казах му – повече да не си ми поискал пари за наем, защото няма да ги получиш.
Брилянтен номер, обаче. После пък ми сви една от мацките. Но аз му го върнах – откраднах една от неговите. Всъщност една нощ в лондонския клуб „Stringfellows“ си разменихме гаджетата. Удивително е колко много мацки си падат по това да изчукат и бащата, и сина.
Пол ми беше на гости в Щатите преди няколко години. Преспа в апартамента ми, но се задържа само един ден. На другия две момичета дойдоха да го вземат с кола и той изчезна. Отпрашиха към планините и повече не ги видях. След това се върна в Англия без дори да се сбогува с мен. Помня че искаше съвети от и аз му ги давах. Винаги е правел обратното на това, което му казвам, което в основата си е чудесно. Бих казал, че се е метнал на мен.