BLACK STONE CHERRY в София

В България никога не е имало голям интерес към садърн рока или към кънтри рока. Типично американското звучене на такива банди явно не вибрира масово с балканския пулс. Нито преди десетилетия родителите ни са били много навътре с Lynyrd Skynyrd, Allman Brothers Band или Marshall Tucker Band, нито през 90-те банди като The Black Crowes (да, бе!!! бел.ред) или Raging Slab станаха популярни тук. Затова и доста се изненадах, когато през пролетта BGtsc обявиха, че ще правят концерт на една от водещите съвременни садърн рок банди – почти тотално непопулярните тук BLACK STONE CHERRY.

 

BLACK STONE CHERRY тръгват през 2001 в Кентъки. Още в първия си албум от 2006 групата има парчета, които веднага стават хитове и се въртят редовно по рок станциите в Щатите. ’Lonely Train’, ‘Hell & High Water’ и ‘Rain Wizard’ са толкова заразителни и с влизащи право в кръвта припеви, че е трудно, ако имаш афинитет към тази музика, да не ти станат любими. Това, което много харесвам в групата е, че за близо 20 години на сцена, четиримата са все още заедно, без никакви промени в състава. Не са много такива банди, нали?

 

 

Концертът открива родната хард рок банда Sevi. Навъртяли сериозен стаж по големите мотосъбори и локални фестивали в страната, не е чудно, че вадят солиден звук и съвсем професионално поведение на сцената. Но пък това не помага в залата да има едва стотина души по време на техния сет.

 

BLACK STONE CHERRY са на сцена малко преди девет вечерта, а докато ги чакаме, на запис звучат парчета на някои от споменатите по-горе южняшки американски банди. А когато момчетата излизат, сцената лумва по-ярко и горещо от калифорнийски изгрев. Връхлитат с ‘Burnin’’ от миналогодишния ‘Family Tree’ и още с появата си, китаристът Бен Уелс започва да клати бясно русата си глава, докато не спира да подскача по сцена и да размята крака и ръце, облечен в яке от деним с широка яка. През това време басистът Джон Лоухън, с федора на главата и карирана червено-черна риза, блъска по струните и с крак по пода. Барабанистът Джон Фред Йънг млати кожите и чинелите и се чупи от стойки, като за всеки удар прави поне две или три движения с ръце, върти палки между пръстите или около главата си, плези се – абе, шоумен, точно като Бен Уелс. Вокалистът и китарист Крис Робъртсън вади чист и дълбок глас, идеален за меката смес от блус, южняшки рок и кънтри в музиката на бандата – глас, от който ти се пее и допива бира. Готово, барът е достъпен – надали има повече от 300-350 души в клуба.

 

А хората – супер приятна изненада е, че почти всички отпред знаят песните, скачат, пляскат с ръце и пеят припевите, дори когато Крис оставя тази задача само на публиката. Има здрава и супер отдадена агитка от Гърция и още една малка групичка фенове от Сърбия и са крайно отдадени на бандата. Ето такива фенове заслужава всяка читава банда.

 

 

‘Lonely Train’, ‘Blind Man’, ‘White Trash Millionaire’, ‘Like I Roll’, ‘Cheaper to Drink Alone’, ‘Me and Mary Jane’ – и шестте албума са представени с едни от най-силните си моменти. Има и дръм соло, а поведението, звукът, песните, кънтри и лековатият, но динамичен рок – всичко това крещи ‘Ю ЕС ЕЙ’ по-силно и от припева на ‘Born in the USA’ на Брус Спрингстийн. Момчетата правят леки заигравки и с Джони Кеш (‘Folsom Prison Blues’), и с Джими Хендрикс (‘Purple Haze’), тръгват си, а публиката ги дърпа и за бис – лиричната ‘Peace Is Free’, която е и краят на концерта. Те самите пък са разкошни пичове, не отказват снимки и лаф с феновете си, а от разговор с басиста Джон разбирам, че е и доста деен фотограф (обложката на последния им албум всъщност е негова снимка на дърво, което расте в задния му двор), както и че догодина наесен ще свирят в Роял Албърт Хол. Е, тук явно тази музика е за няколкостотин фена. Но пък готини и сърцати.