FATES WARNING
Project Arcadia
22.03.2012, клуб *MIXTAPE 5*, София
текст: Стефан Йорданов-Стифф, снимки: Eлена Ненкова
С ръка на сърцето трябва да призная, че любовта ми към прогресив метъла се изчерпа малко след началото на 90-те, сигурно защото вече не изпитвах вътрешната нужда да убеждавам света около себе си, че и моята музика е интелигентна, противно на всеобщото мнение, а и най-вече защото жанрът стана арена на надсвирване-нещо, което никога не съм понасял. Това за протокола.
Също в името на истината държа да спомена, че хората, които тогава въртяха албумите на Fates Warning, Realm, Hittman, Lethal, Psychotic Waltz и, естествено, Queensryche, бяха едно много сбито малцинство сред морето от траш метъл фенове.
Казвам всичко това, защото след снощния концерт на FATES WARNING по повод годишнината на любимото ти радио, все още ме държи едно чувство за нереалност.
FATES WARNING бяха просто неотразими. Те не само донесоха със себе си собствена атмосфера, но ни дадоха да дишаме от нея, да усетим динамиката на музикалното съвършенство и силата на интровертното изкуство.
И пак бяхме малцинство. В това има известен символизъм, в който, честно казано не искам да задълбавам.
Но нека да започнем от самото начало.
Ако не познаваш Project Arcadia така, както аз не ги познавах, няма как да разбереш, че тези хора не са някаква естествена част от турнето на FATES WARNING и не обикалят с тях в Европа.
Имам предвид, колко български банди могат да се похвалят с такава сработеност, такъв хъс и професионално отношение? Правилно, не много. И въпреки че според мен поне, между песните нямаше смисъл почти всеки път да подканят присъстващите да се подсещат, че скоро ще видят главните герои на вечерта, както и че версията на AC/DC беше леко излишна, най-важното се виждаше с невъоръжено око – всеки един от групата знаеше защо е на сцената, всеки имаше отношение и най-важното, общото впечатление беше, че Project Arcadia цъкаха през песните с точността на един перфектно работещ часовник.
FATES WARNING излязоха, съпроводени от аплодисментите на цялата зала – без кански ревове, без крясъци slay-e-e-e-e-e-r-r-r-r-g-g-g-h-h-h-h, без други лумпенски неща, с които можеш да се сблъскаш на обикновен рок концерт. Чак да се притесниш дали нещо не си сбъркал мястото, примерно.
Няма грешка. Директно започват с ‘One’ и после се връщат в 1991, за да извадят от там ‘Life In Still Water’ – Джим Матеос стои в дясната част на сцената. Изглежда като човек, който знае цената на творчеството си. Франк се намира в противоположния край. От време на време между двете китари се случваха магически неща, но това не беше нарочно търсен ефект, просто тези двамата се допълват по един фантастичен начин.
И докато сме на темата за фантастиката, даже най-ортодоксалните FATES WARNING пуритани, които все още въздишат по Марк Зондър и Джо Дибиас, няма как да не признаят, че Джоуи и Боби се кефeха в реално време да чупят на дребно и да събират обратно напълно невероятни за почти всяка ритъм секция по света ритми.
В същото време феноменът е, чe въпреки твърде многото ноти, FATES имат песни. Истински песни с абстрактни и не толкова абстрактни лирики и истински огромни припеви, когато има нужда от тях.
Точно затова публиката запя ‘Another Perfect Day’, а в края на концерта също и ‘Through Defferent Eyes’ и ‘Eye To Eye’, както и неизменното о-о-о-о от опуса ‘The Eleventh Hour’.
Рей пееше точно толкова и точно така, както очакваш да го прави, когато си пуснеш диска. Придирчивите са забелязали, че понякога той скастря от високите, но без да уврежда онова, което достига до ушите ни.
Диалогът с публиката беше пестелив – естествено чухме обещанието, че групата наистина работи по нов албум и благодарности за посрещането, личеше си, че всичко това е искрено, без да се търси някакъв краткотраен ефект, но комуникацията беше основно и предимно на музикално равнище, което прави моя репортаж още по-трудна задача.
Трудно е да опишеш какво представлява на живо най-студената /в добрия смисъл/ прог метъл банда в света. Най-различната от всички останали. Може би и най-лиричната, не знам.
Знам само, че онова чувство за нереалност едва ли ще си тръгне скоро. Предполагам същото се случва и с всички останали от малцинството, за което споменах в началото.
