GUNS N’ ROSES
Public Enemy
Стадион „Васил Левски“, София, 21.07.2025
текст: Ивайло Александров, снимки: автора и Fest Team
На 12 съм. Миналата година колега на баща ми му е дал две записвани Raks касетки с двойния албум (сори, винаги ще е един албум това) на GUNS N’ ROSES – ‘Use Your Illusion’. Толкова съм се зарибил по енергията на тези песни, че докато другите деца ги викат от балкона за вечеря или да си вземат горна дреха, мен ме викат, защото по MTV са пуснали клип на GUNS N’ ROSES и аз тичам, за да хвана няколко минути от любима песен.
В бившия Corecom (по онова време Metrocom) в Младост 2 има музикален щанд. Докарали са пресни двете видеокасети с концерта на GUNS в Токио, към турнето на ‘Use Your Illusion’. Трябва да ги гледам, нямам кинти. Крада нещо от сорта на 20 тогавашни (1993) лева от пенсиите на баба ми и дядо ми, които, лека им пръст на хората, си държаха парите в гардероба. Купувам касетите, пускам ги на видеото и… онемявам. Първият цял рок концерт в живота ми се разгръща в едни 160 минути рокенрол вакханалия.
GUNS N’ ROSES са в най-силните си години и аз попивам секунда по секунда жестокия лайв на една постигнала тотална слава, но все още гладна и жадна за кръв рок банда. Концертът свършва, аз събирам два дълги отреза от онази стара принтерна хартия с пунктир, лепя ги с тиксо в импровизиран плакат, на който пиша с пръст и темперна боя „ТУК СЕ СЛУША GUNS N’ ROSES” и го лепя на входната врата. Отвън.
Нашите, видели колко съм втръбен и истерясал по бандата, го оставят да виси седмици така.
FFWD с 32 години.
Аз съм на 44 (на снимката се правим, все едно сме на Coldplay).
GUNS N’ ROSES са ударили 60-ака. Или поне онези тримата, които са постаментът на бандата от първите ѝ години и сега пак са заедно. Окей де, Слаш ще ги направи утре. От два дни усещам далечен отзвук от онази тръпка. Ясно ми е, че има една сериозна пробойна в рокенрол пестника на „най-опасната група на планетата“.
“Welcome to the jungle, we got fun and games”. Снощи станаха 38 години до деня, в който GUNS N’ ROSES стовариха най-успешния рок дебют на всички времена, с над 30 милиона продадени копия до днес.
В джунглата има “fun and games”. Има и неприятни изненади. Има неочаквани красоти. И срещи от всеки вид. Концертът на GUNS N’ ROSES в София е от всичко по… много.
Първата среща е със старите кучета на нюйоркския хип хоп Public Enemy. Страхотна идея е GUNS да вземат едни от лидерите на тази субкултура по същото време, в което те са лидерите в рокенрола. Така имаме две гигантски банди от тотално различни проявления на музиката заедно на сцена. Тотално различни ли? Хм.
Тъкмо влизаме на стадиона в 18:00 (което влизане беше леко и тотално безпроблемно) и Чък Ди и Флейвър Флав изскачат на сцената. Адски ме кефи да видя две легенди на хип хопа от онези, които бълват политически послания и поетично-вербална ярост и на тези години. Движения, поведение, ония огромни часовници като медальони на гърдите. ‘Bring the Noise’ – парчето, което Anthrax направиха популярно сред метълите, ‘Fight the Power’, ‘Harder Than You Think’. Имат и нов албум от тази година. Флейвър Флав остава гол до кръста и дръпва една хубава “fuck racism” реч – антирасизмът винаги е бил в наратива на Public Enemy. 45-минутен сет с горещ хип хоп от златните години.
Горещо е и на стадиона. Отивам на сянка до мърча. Свиди ми се да дам 95 лева за тениска или 120 лева за плакат с убийствения дизайн на нашия Дидо Пешев. Адски много му се кефя и чак се гордея с неговото постижение да прави визии за най-големите в рока и метъла.
В момента GUNS N’ ROSES като състав са най-близко до класическия лайнъп на бандата през 80-те и 90-те. Липсата на Изи е друга тема, но Стивън Адлър зад барабаните (а и наследникът му Мат Соръм), е отлично заместен от Айзък Карпентър – човекът много ги може барабаните. Тоест, да ги бие, все едно му дължат пари. Със сигурност взима пари от тях. И от това, че ги бие.
Трите големи екрана помагат на над 40 хиляди души и в най-отдалечените сектори на националния стадион, да гледат шоуто на GUNS N’ ROSES. Те излизат пред нас малко преди 19:30. ‘Welcome to the Jungle’ е началото на всеки лайв това турне. А след това е калейдоскоп от гигантските им хитове и някои deep cuts в сетлист от 31 песни.
GUNS N’ ROSES не са от бандите, които лепят едни 20-ина песни в турнето и ги свирят всяка вечер без промяна дори в последователността. Разбира се, при едва 4 албума, от които да избират, нямат кой знае колко вариации с толкова разточителен сетлист. И все пак има песни, които свирят на едни дати и такива, които свирят на други. Ние хванахме изненадата с кавъра на Thin Lizzy – ‘Thunder and Lightning’ и ‘Never Say Die’ на Black Sabbath – явно още ги държи от ‘Back to the Beginning’.
Да извадим тръна от петата – Аксел е свършил като певец и това е ушевадно. Въпреки че е далеч по-добре от много от клетите клипчета, които се търкалят онлайн, няма нито една песен, която да изкара цялата без да изгуби глас или да опитва неубедителен фалцет без мощ. Интересно е, че когато пее в ниския си регистър, гласът му звучи така, както звучи на лайвовете през 90-те, но не поддържа този комфорт. А мрачният епос ‘Coma’ определено му е неудобен вокално – подхваща линиите си от различни ъгли през цялата песен и навсякъде положението е опит-грешка.
Да нападаме Аксел по отношение на слаби вокали обаче е ниска топка. Той е изпял, изпищял и изкрещял толкова много рок класа и великолепие, че (явно) може да си излиза на сцена колкото иска и да присъства, докато маркира вокално тук и там, а другаде изпява супер любими парчета в течение на часове. Освен това е изхвърлил излишни килограми и изглежда по-добре от теб и мен, ако и да ни води с по 20 слънчеви обиколки. Пя колкото може, а това беше повече, отколкото сме очаквали реално. И за разлика от десетки други някога големи, не си помага с подложки и предварително записани вокали и явно не го ебе. Отиваш на концерт на GUNS N’ ROSES и слушаш GUNS N’ ROSES на живо, сега.
Има обаче неприятен момент със звука на „Васил Левски“. Първите 10-ина песни басът на Дъф просто не се чува, китарите на Слаш и Ричард Фортъс изпъкват само когато солират, клавирите на Дизи Рийд и Мелиса Рийз са забити назад в микса. Имаме предимно барабани и вокали на преден план, а за второто това определено не е в полза нито на певеца, нито на публиката. Към средата на концерта китарите се връщат напред в общия звук, а към края и басът се чува както трябва. Но пък звукът остава леко слаб като цяло – момиче през двама души от мен гледа клипчета на телефона си и ги чувам, макар и да съм на рок концерт.
А концертът все пак е чудовищен. Пред нас е една от най-големите банди, една от бандите, които промениха лицето на рока преди близо 40 години, яхнаха го и го обяздиха дивашки. Дъф и Слаш са тотално величествен рок тандем. Всъщност, всички на сцената дават жестоко рокенрол зрелище. А и десетки хиляди да чуем наживо и да изкрещим с вдигнати средни пръсти “fuck off” по време на ‘It’s So Easy’ ми е някаква тийн мечта откакто гледах онзи концерт в Токио. На ‘Civil War’ и ‘Estranged’ настръхвам така, че ме боли кожата на ръцете.
Крещя от кеф и скачам на гърба на Антонио Митов от Velian на супер стария картечен откос ‘Shadow of Your Love’ от чудесния ранен бутлег ‘Nice Boys’. Потропваме с крак и пеем ‘Bad Obsession’, пеем ‘Yesterdays’ толкова силно, че не чувам Аксел (вероятно не е само заради общия глас на публиката) и толкова се кефя, че не усещам кога са се изнизали тия 3 часа и 15 минути.
Естествено, като на голямо събитие, което привлича сульо и пульо, не върви да се развилнея – вече съм стар и се съобразявам да не се блъскам в тълпа от хора, които гледат телевизия, а не рок концерт. Почти умилително е колко много хиляди хора са облекли за пръв път тениски на GUNS N’ ROSES именно за този концерт – огромна част от тениските имат още ръб на ръкавите, а докато се мотая по уличките около „Граф Игнатиев“ виждам на три места търговци, които продават тениски-ментета направо върху капаците на колите си и пред тях има опашки от стотици хора. Част от преживяването „концерт на мейнстрийм банда“, нали? Фактът, че преди да си легна не ми се налага да си късам снопове от коса в опит да се среша, е показателен колко „вдъхновяваща“ е публиката на такова събитие.
Междувременно GUNS N’ ROSES очевидно нямат проблеми и с последния албум на бандата – ‘Chinese Democracy’ (2008), от който така и не успях да харесам истински нито една песен. Забиват 7 парчета от него (заглавната, ‘This I Love’, ‘Absurd’), добре разбъркани сред тестето хитове. Слаш удря едно от неговите сола – малко по-кратко от класическите лайвове и не вкарва темата от „Кръстника“, както тайно се надявам.
Не правят задължителната заигравка с оттегляне от сцената и призиви за бис. Стоят над 3 часа пред нас и затварят с хитов хеттрик – ‘Don’t Cry’, ‘Nightrain’ и вечния финал ‘Paradise City’. Звъня на сестра ми – когато беше малка, ми беше навик да ѝ пускам тази песен за приспиване. Довиждане GUNS N’ ROSES, довиждане детство. Вече мога да порасна. Взимам си бира от сърбин с раница с помпа и наливна бира и отивам на бар.