LIFE OF AGONY
02 Institute2,Бирмингам, Англия
22 септември 2017
текст: Ивайло Александров, снимки: автора
В началото на тази година ми се случи нещо, което почти не очаквах да ме блъсне повече – безумно зарибяване и тотално хлътване по някоя банда. Банда, на която някак съм й изпуснал момента, когато са били на върха, но очевидно са създали музика, която е съвсем валидна и актуална двуцифрен брой години по-късно и ако пулсираш на същите вълни… ами, влиза, хваща и те мята в нокаут.
В самото начало на 2017 Васил Върбанов (отново) ме зариби зверски по LIFE OF AGONY, без и двамата да съзнавахме, какво се случва. В първите дни на януари седяхме двамата в студиото на Тангра Мега Рок (защото третият агент Никола Шахпазов минаваше през труден момент и не можа да се включи) и обсъждахме музиката през изтеклата 2016. Поне до момента, когато след няколко бири и уискита не се издадох, че така и не съм обърнал по-сериозно внимание на LIFE OF AGONY.
Грешка, за която ефирно ми бяха издърпани ушите и вместо нови парчета, в последните 20 минути от предаването слушахме само песни от ‘River Runs Red’, а аз се прибрах вкъщи със смесени чувства (и напитки). На следващия ден се събудих (без махмурлук) и си пуснах албума. И… ми еба майката в сърцето! Сега, с риск да се изложа (пак) пред старите фенове на LIFE OF AGONY, този албум бърка толкова дълбоко в душата на човек от 90-те – та той е еманацията на онази музика, на деветдесетарския груув и е зареден с типичното бруклинско звучене от онова време, както и с брутална доза енергия, сила, мощ, талант, чистота.
За няколко месеца буквално наваксах за пропуснатите 25 години. До април, когато излезе ‘A Place Where There’s No More Pain’ и пак се влюбих необратимо. Албумът е тотално различен от дебюта и едновременно с това е толкова LIFE OF AGONY, колкото всеки друг техен запис. Просто четиримата са други хора, спрямо хлапетата, които са били през 1993. А Мина вече не е Кийт. И едновременно с това, пак са същите.
Бълвам цялата тази интродукция просто защото ми е трудно да започна да пиша за един от най-важните и силни концерти, на които съм бил. Защото в онзи януарски следобед открих, че съм фен на LIFE OF AGONY – може би и винаги съм бил – дори в момента звучи иначе пренебрегвания ‘Broken Valley’ и съм настръхнал, докато пиша и пия. Защото, Върбанов, както преди 20 години откривах тогава любимите си групи със ‘Зона 967’ (ти си виновен за GOREFEST), така през 2017 осъзнато или не, ти ме превърна в тотално отдаден фен на LIFE OF AGONY.
Отдаден до степен „Я да видя след албума къде ще свирят. Хм, има английски дати. Бирмингам или Лондон… За няколко дни какво ще видя от Лондон… О, има евтини полети в момента до Бирмингам. Поръчвам.“
Така на 21 септември, изкъртен от лайнян есенен вирус, се покатерих потен и изтръпнал в раздрънкан самолет на Ryanair към две мечти едновременно, макар едната да водеше другата с 20-ина години. Да видя Англия (за пръв път) и да гледам банда, в чиято музика горя от 9 месеца и изобщо, ама изобщо не ми минава.
В Бирмингам ме чакаше стар приятел от Бургас, който от година и нещо живее в Дъдли със съпругата си (Яро, велики сте, благодаря!), приюти ме у тях и три дни ми беше страхотен гид и убийствена компания в разходки, пъбове, шопинг по музикални магазини и пътуване из градчетата около Бирмингам.
Концертът беше на 22 септември – вторият ми ден във Великобритания. Оставихме колата в Коузли и се метнахме на влака до Бирмингам. От гарата до 02 Institute2 е близо, а мястото, разбирам от местни стари кримки, е супер култово. Като например с факта, че оттам са минали банди като Pink Floyd, The Cure и Джони Мичъл преди да станат големи.
Вътре има няколко зали, LIFE OF AGONY са в сравнително малко помещение, за около 500 души, с удобна малка тераса високо и централно срещу сцената.
Сутринта на 22-и се събуждам с приятно изтръпнала от бирите до късно и от отминаващия вирус глава. Пием кафе с Яро и получавам мейл от мениджмънта на LIFE OF AGONY, че интервюто ми с Алън Робърт се отменя, защото нямало къде да се проведе (става ясно, че във всички зали на 02 Institute2 има събития и помещение за спокоен лаф просто няма). Тегля една под мустак, пращам хладен мейл от половин изречение, отварям си бира и потегляме.
Първи вечерта са швейцарците Blood Runs Deep. За пръв път ги чувам, вероятно и местната публика, защото по време на сета им има едва 20-ина души с все бандата и обслужващия персонал в залата. Да, но пък музиката им добре запълва празнотата. Тежък, абразивен сет, в който четиримата сливат в един монолитен слъдж/дуум трясък няколко парчета, благодарят учтиво и си тръгват… за да се стъписат от неочакваната атака от Яро, който си е купил плочата им впечатлен и иска автографи. Момчтетата се държат така, сякаш по-скоро те ще искат от него подписи. А вечерта (добре де, през нощта) по-късно, вече в апартамента на Яро, чуваме на грамофона адски повлиян от Paradise Lost метъл, който на живо звучи доста по-тежкотоварно.
Aaron Buchanan & The Cult Classics са страхотната лайв банда на Арън Бюканън – някогашен певец на Heaven’s Basement. Пичовете (и мацката – абе Лори сестра, жена или дъщеря е на Арън?) са супер енергични на живо и за разлика от хилавите студийни записи, които чух по-рано в YouTube, имат силата да изкарат болен паралитик на дансинга с електрически заредено буги и рокенрол. Арън снове по сцената – слаб, облечен в лъскаво сако като конте от биг бенд, но с лице и походка на типичен британски гамен и глас, подходящ за всяка уважаваща себе си пънк рок банда – адски надъхващ и силен фронтмен. Към финала дели две парчета (едното от които е ‘Would’ на Alice In Chains) с перхидролния Мичел Емс, който току що е напуснал The Treatment и, деба, яко е!
Сцената се опразва, вторият сет барабани изчезва за минута и рязко си давам сметка, че след няколко минути ще видя LIFE OF AGONY.
Че този ураган, който ми къса месата отвътре и ми издува емоционалните платна от месеци ей сега ще връхлети съвсем на живо. Краката ми пак омекват и май вирусът не е виновен. Трябва да си пийна. Отбивам се през бара за един малък Джак (не пич, не искам пепси в него. Не бе, не ща, споко, знам, че влиза в цената – нали имам уиски и лед в чашата? Толкова, мерси.), стискам фотоапарата (Диди, благодаря адски много за заетата машинка) и се плъзвам във фотопита.
Гледал съм всеки лайв клип на LIFE OF AGONY в YouTube от тази година, до който съм стигнал. Знам, че бандата е в брутално добра форма. И именно това очакване и знаене ме плаши до степен на отчаяние. Ами ако не е толкова яко на живо? Ами ако нещо не е както очаквам? Пълни глупости! Четиримата излизат на сцената директно c ‘River Runs Red’, което е такъв удар под кръста – все едно да излезеш на приятелски спаринг в залата по айкидо и опонентът да ти влезе с пета в зъбите.
Първите 30 секунди минават ей така, преди да се усетя, че вместо да снимам, куфея и крещя. Песента свършва, аз щракам, гледам новите ми герои през обектива и си давам сметка колко брутално яки са на живо. LIFE OF AGONY е абсолютна машина, невероятно сработена, директна и смъртоносна лайв банда. Тези хора са на сцена, защото трябва да са там и правят това, което е животът им – честна, силна и директна музика. Личи си и по феновете – основно хора над 30-те (повечето и над 40-те), очевидно израснали с музиката на бандата, все така верни и отдадени.
Второто парче е хитът ‘This Time’ и за втори път не съумявам да не куфея пред решетката. Има един много голям бонус на това да снимаш на концерт – насочваш обектива към всеки от групата поотделно, изучаваш го, дебнеш го, следиш движенията и жестовете му, улавяш моментите му. Гледаш как се държи спрямо останалите, как се напасват и нагаждат – в случая с LIFE OF AGONY всичко това е съвсем естествено и плавно.
Те самите обаче са далеч от спокойни – Алън и Джоуи са супер енергични, точно както в клиповете и концертите, които си гледал. Мина… Мина е велика! Наглед дребничко създание, а изпълва сцената, изпъква на нея – хем се откроява, хем не засенчва другите трима. И как пее…
Постоянно си мисля, че донякъде си преправя гласа в целия ‘River Runs Red’, защото още в ‘Ugly’ пее някак по-високо и емоционално. А сега, със свободата, която си е заявила и извоювала е още по-смела и силна вокално. ‘I Regret’ не е от любимите ми песни на LIFE OF AGONY. Само че… не беше. Защото към края, когато пее онзи ред „The memories that I once had of the good time“ и си позволява лека фриволност в албума, на живо е силна вокална импровизация, почти блус откровение, а докато Алън, Сал и Джоуи постепенно вдигат напрежението, Мина извисява глас, на границата с крясък, но все така чисто, силно, с лек хрип и когато песента изригва във финала, се улавям, че крещя, стиснал решетката пред мен.
Еуфория? О, да! LIFE OF AGONY са абсолютно еуфорична банда.
Следват две (само две!) песни от новия албум. Мина се ебава с „всички 50 човека, които го имат“ и кани хората да си купят тениски от мърча – „хайде де, сигурна съм, че имате нужда от нови дрехи, като ви гледам изтърканите стари тениски„. Всъщност, Мина Капуто е страхотен фронтмен не само заради присъствието и гласа си, а защото и успява да те изкара от филма на фанатизма и фенщината с хаплив бруклински хумор между песните и нулева политкоректност.
Финалът отново е с дебюта. ‘Through and Through’ и ‘Underground’. Сигурен съм, че съм пял с цяло гърло, знам, че си отвинтих главата, раменете, врата, гърба и крайниците с хедбенг и подскоци, само че нямам никакъв спомен за това. Сега, когато слушам пак и пак тези парчета и тече текста, изобщо не помня да съм изкрещял и една дума от тях. И все пак явно съм.
Защото, когато концертът свършва, Джоуи ме сочи с пръст и изтичва от срещуположния край на сцената, за да ми ръгне едно перце в ръката, а Алън ми удря хай-файв. След края на концерта си говоря с тях двамата и те са ебати готините агенти. А LIFE OF AGONY са една от най-великите банди на живо. Банда, която изнесе интимен концерт пред около 400 верни фена, буквално на една ръка разстояние, а аз изживях този лайв като вътрешен микровзрив.
Баси, колко е яко очакванията ти от концерт не просто да се оправдаят, а да избухнат като свръхнова. И, ебаси, колко яки са LIFE OF AGONY!
