Първи SLIPKNOT в България!

Heaven Shall Burn, Me and That Man, Vended
 
Гребен канал, Пловдив, 21.07.2022

 

текст: Ивайло Александров, снимки: Елена Ненкова 

 

 

23 години се изхлузиха от лятото на 1999, когато с един от най-близките ми приятели слушахме касетката с първия SLIPKNOT и невярващо я връщахме пак и пак и пак, защото ни изпотяваше черепите с ултрадинамичната амалгама от дет метъл, модерен метъл със скречове, супер сърдит речитатив, жулещи китари, прашен ритъм и здрави ревове.

Хем Korn, хем Vader. И нито едно от двете. Чист SLIPKNOT. Или потен, прашен, френетичен, луд, сърдит, хапещ, зъл, но подкрепящ те с рамо, юмрук и шут.

 

2 години по-късно втори откос – ‘Iowa’. По-изкристализирана посока, по-пипнат саунд и… още повече ярост. След още 3 и ‘Vol.3: (The Subliminal Verses)’’ – вече и мелодия, чисто пеене, супер продукция, но енергията не заглъхва. Клипът на ‘Before I Forget’ ме накара навремето отново да ходя да си купя черни къси гащи и черни кецове…

 

20 години след момента, в който заляха ефира и взеха ум, тяло и дух на хлапетата на по 15-20 години, SLIPKNOT най-сетне стъпиха пред (и пребиха) българска публика.

Тези, които сме били в тийн годините си по онова време, сега сме 40-годишни чичаци. Но пък SLIPKNOT никога не изгубиха актуалност и сега има нова генерация 15-20-годишни, които се вълнуват от парчетата на бандата. И когато SLIPKNOT изпънаха гигантския банер с логото им пред сцената, над 15 хиляди човека зяпаха хипнотизирано към сцената над половин час, докато бандата излезе. Но преди това…

 

 

Пловдив през юли е Геена в огън. Дори под климатика на бирария Jägerhof и чаша след чаша разкошна наливна хладна бира, само мисълта за жегата те кара да се потиш на гърба. Всеки път в Пловдив ям и пия там, сега не е изключение. И отпивайки от третата чаша разкошен лек лагер, някак не ми е гузно, че изпускаме бандата на сина на Кори Тейлър – Vended. Влизаме навреме, за да видим как младежите слизат от сцената и се пускаме да разгледаме фестивала Hills of Rock версия 2022.

 

Умишлено съм ял и пил преди фестивала – нямам желание да се редя по опашки с хиляди фенове. Чувам и чета постоянно оплаквания от познати за дългото чакане за зареждане на банкови карти (пазаруваш само с карта и то само ако е Master Card – тъпо решение). Има павилиони с храна и напитки, и то немалко. Достатъчно тоалетни, а прашният терен е постлан с талаш и слама – и въпреки това и днес кихам и кашлям прах.

 

Харесвам Нергал. Прослушах Behemoth преди 21 години и страшно уважавам и се радвам колко порасна тази банда. Което не би станало без далновидността и прозорливия ум на лидера им. И напук на всички кисели метъли, плачещи или хулещи неговата преднамерена социална активност и фактът, че Адам Дарски отдавна вече е инфлуенсър, модерна личност, адмирирам на пътя му. Защото, нали е ултимативният ‘The Satanist’?

Нали не си мислите, че Дяволът или Антихристът биха бродили днес, обвити в мъгла от сяра, рога и капещи лиги? Образът на изкусител, суетният самовлюбен мъж, който споделя снимки на храната си, педикюра и йога упражненията си, е доста по-близо до образа на Воланд, например, отколкото на един озъбен Велзевул.

И съвсем преднамерено и с потенциала да влезе в още повече приемници, Нергал създаде своя дарк кънтри проект Me And That Man – една от групите, които много исках да видя на фестивала. Той не е певец, ако не се дере като гърлото на демон. Затова основните вокали са поверени на басиста на групата, Нергал обаче е там, за да дирижира тълпата, да свири на ритъм китара, с широкопола шапка и облечен в черно – трубадурът на мрака. Музиката е Ник Кейв и Джони Кеш уонаби с щипки King Dude и малко от звука и визията на ‘Personal Jesus’. Ха-ха!

Никак не ми пречи, че гледам претенцията на умен и талантлив метъл егоцентрик. ‘My Church Is Black’, ‘Coming Home’, ‘Burning Churches’, ‘Blues & Cocaine’ не точно нежни балади, нали?

 

 

Heaven Shall Burn ми стоят в съзнанието като „една от ония банди от началото на века, които звучаха като модернизиран метълкор прочит на шведските дет банди от 90-те”. И се изненадвам, когато чувам парчето ‘Black Tears’ – винаги съм си мислел, че е от ранните албуми на Arch Enemy, още с Йохан Лиива. Поправи се, Ивайло – песента е на Edge Of Sanity!

И втора поправка – германците всъщност са доста яки на живо. Супер саунд (браво на озвучителя – Боха, ти ли беше?), който им прави услугата да звучат супер кораво. Парчетата са чудесен хибрид между средния период на In Flames със солидна доза Lamb of God. Няма чисти вокали, няма лигавщини. Неслучайно и мошпитът се върти при всяко тяхно парче. Прах от сцената, прах в публиката. Добре, че ни поливат с маркучи. Мокри Крю. На хората им е забавно – крауд сърфинг, мошинг, че дори и една дълга седяща редица еър гребци в погото. И на мен ми е забавно. Преглъщам идеята, че няма да пия бира и приемам чашата от приятел (мерси, Карушков!) Бирата е само Каменица, но пък за огромна моя изненада, явно са пипнали рецептата и вече не ми е гадна. Ударих три.

 

Дълга пауза, през която ту ни вали от маркуча, ту дишаме прахоляк. Поне вече не пече и дори подухва ветрец. Който създава проблеми на сценичните работници и се налага чат-пат някой да излита и да стиска платнището на SLIPKNOT. Слушаме парчета на Black Sabbath, Down, Pantera, Black Label Society, преди саунд инженерът да налегне плъзгача с волюма и да изпеем с колоните ‘For Those About to Rock (We Salute You)’.

И след това идва откъс от веселото кънтри мракобесие ‘Get Behind Me Satan And Push’ на Били Джо Спиърс. Познатият ритъм на перкусиите от ‘Disasterpiece’ се включва след изкривяване на мелодията, платнището пада и бам! SLIPKNOT са пред нас.

Сещаш се за всички клипове и лайвове, които си им гледал през годините и моментално забравяш за тях. SLIPKNOT са пред нас и тотално поглъщат вниманието. Звучат брутално здраво, свирят като зверове, гласът на Кори Тейлър е супер мощен, а на сцената са абсолютно неудържими. На две платформи от двете страни са двамата перкусионисти Шон Крахан и Крис Фен и така вилнеят, клатят се, скачат по инструментите си (чети варели), сякаш ей сега ще се изсипят върху останалите.

Високо зад барабаните на Джей Уайнбърг и под ъгъл над самата сцена има два дълги и гигантски екрана, прожекции има и върху платформите на перкусионистите, които, заедно с въздействащото светлинно шоу, помагат на музиката да ескалира свръх експлозивно и да ни блъснат с енергия, каквато не сме и очаквали да ни връхлети. Зад и до мен се завъртат два солидни мошпита и няма никакъв начин парчетата, които SLIPKNOT стрелят върху нас да накарат хората да се успокоят.

Напротив – и привидно кротки хора се въртят и блъскат като озверели, ревейки лириките на бандата. ‘Wait And Bleed’, ‘All Out Life’, ‘Before I Forget’, ‘Duality’, новата ‘The Chapeltown Rag’, ‘Spit It Out’ – само част от крошетата, с които ни пребиват сонарно от сцената. Кори се радва, че „сме отново в България”.

След няколко парчета, явно поправен в паузите, на два пъти пита колко души са гледали SLIPKNOT преди („ха, цели 25 човека”) и колко са хората, на които това им е първи концерт на бандата. Абсолютно владее тълпата с хамалския си речник, но звучащ искрено и горещо благодари и приветства „новите членове на семейството Slipknot”. „Искате ли още едно парче?”

‘Duality’ свършва, за част от секундата крещи „а още едно?”, връхлитат ни с ‘Custer’; „А още едно?” и пестник със ‘Spit It Out’. Кратка пауза и двоен апъркът . Хората са лайна и се блъскат в общ кенеф. Винаги съм искал да рева с още хиляди около мен “Fuck it all! fuck this world! / Fuck everything that you stand for! / Don’t belong! don’t exist! / Don’t give a shit! / Don’t ever judge me!”

 

‘Surfacing’ за финал, грача прах, събрана за 23 години. Отмивам я с 3 бири и се мятаме в колата. Не си пускам SLIPKNOT регулярно от над 15 години. Но са такава високоволтова батерия, че в гърдите ми пулсират бластбийтове и ревове часове след лайва. Такава еуфория ни тресе в колата на връщане, че с Алекс Радичев изпадаме в див екстаз при всяко парче от автомобилния ни диджей – от Nile, през ‘I Want Your Live’ на фънк боговете Chic, та до Жлъч и Гена. А който ще гледа Behemoth и Mercyful Fate – завиждам потно. Лека нощ!