RADIOHEAD
15.11.2025
Unipol Arena – Болоня, Италия
текст: Петър Хераков, снимки: Мелиса Аренияс
Ако трябва да дам най-краткото определение за втория концерт на RADIOHEAD в Болоня, ще е “изпипан”. Визуално, технически, музикално, емоционално – всичко е както трябва. От началото до края. Който е Everything in its Right Place. Така е, да. Всичко е на правилното място.
Част първа: Имаме билети
Честно казано, не съм предполагал, че някога ще стигнем до това да гледаме точно RADIOHEAD. Обаче обявяването на концертите след седемгодишна пауза съвпада с прибирането на сестра ми в София, а тя наистина обича бандата.
Може би някъде в нас още пазя диска на ‘In Rainbows’, който ми подари. Най-голямото дете също обича RADIOHEAD и изведнъж сме ангажирали куп роднини с това да се регистрират за томболата за билети.
Оказва се, че няма нужда. Партньорката ми получава мейл, че е допусната до втори кръг и Болоня като място. В уречения ден и час влизаме в платформата, алгоритъмът ни праща под номер 6438 на опашката. Половин час по-късно билетите за 15-и ноември вече са купени.
Гредата е с пътуването – докато обсъждаме какво и кога, свършват билетите за директния самолет до Болоня. Взимаме такива за Бергамо, защото други няма.
Част втора: До там
Бергамо е лесно, обаче после ремонт на магистралата към Милано реже почти всички опции за пътуване на юг. Все пак има нощен автобус, но ще трябва да вземем метро от централната гара до автогара в края на града. Опитваме неуспешно да си купим билети от автомата, минаваме с карти на вратичките.
Метрото в Милано е по-старо от софийското, обаче влакчетата са два пъти по-дълги. А и идеята на таблото да се показва стрелка с това от коя страна ще се отворят вратите на следващата спирка е стопляща. Елементарно, обаче адски полезно.
Осем часа след тръгването от София сме в Болоня. Има мъгла и няма желаещи таксита или uber-и да ни закарат до квартирата. Нощният транспорт е след 30 минути, пеша е 45. След кратко колебание тръгваме из нощна Болоня. Все пак съм се прибирал пеша от Централна гара през Надлез „Надежда“ и покрай Бакърена фабрика. А и полицейските патрули са видими и присъстващи.
Както казах, има мъгла, според термометъра по пътя е 8 градуса, но въобще не е студено. На тези условия в София си замръзнал, тук дори пръстите на ръцете ти не изстиват. Три часа посред нощ е, а постоянно ни подминават колоездачи и то каращи по права линия. Също така има локви и листа по улиците. Има и огромен брой кофи за рециклиране, включително за компост. От всеки пет кофи четири са за рециклиране, само една, и то отваряща се с карта, е за всякакъв друг боклук.
Част трета: До залата
12 часа по-късно уж сме проверили и ще ходим до залата с автобус и влак, обаче се оказва, че билетите за влака са свършили. Тоест трябва ни междуградския автобус. Маршрутът му е много удобен, обаче той минава на час по веднъж. Нейсе, висим на спирката, автобусът закъснява, но идва. След 15 спирки с автобус номер 83 най-сетне стигаме до залата. Посреща ни пропалестински протест от шестима души.
Всички се редят на опашки, които се вият и движат в различни посоки. Малко по италиански объркана организация, но всички са адски възпитани и не протестират. И не се предреждат. Обсъждаме положението със съседите по опашка – сърби и хървати. Те са наляво, ние – надясно. Зад над се нарежда полският Джак Спароу (два метра висок и също толкова high on drugs) с две рускоговорящи дружинки. Обсъждат геополитическата ситуация, той псува на kurwa и постоянно ме настъпва. Всеки път се извинява обаче.
Първите пуснати нахлуват по пътя към залата. Опашката аплодира. След 20 минути и ние стигаме входовете. Влизаме откъм малкия барабанен сет. Не ни харесва и се местим от другата страна на сцената. Залата – Unipol Arena – не е нещо специално. Отворена е през 1993-а и си личи – няма екстри – има седалки за гледане на баскетбол и терен. И толкова. Дори бих казал, че отвън изглежда по-добре, отколкото отвътре.
Час преди концерта се стига до локално италиано-израелско напрежение – две мацки пробиват долината на глинените гърнета от насядали по земята хора и застават баш пред съседите. Единият от тях съвсем културно им обяснява да се разкарат, но те очевидно не разбират. Той бързо минава на английски със серия fuck off и прочие любезности. Те обаче не помръдват. Детето е доволно – по-ниски са от нея и ѝ осигуряват по-добър поглед към сцената.
Отивам за трета бира. На бара няма никого, а влизането към шестия ред пред сцената е по-лесно от излизането. Иначе цените на бирата са като на летището в София – 8 евро за голям “Хайнекен’, 9 евро за голяма Ichnusa. 8 евро струваше бирата и преди три години на PEARL JAM (да го духа инфлацията). Плаща се предварително и с касовата бележка се редиш на опашката за пиене. Тази за ядене е отделна.
Междувременно сме разбрали, че няма да има голяма вероятност за градски транспорт след края на шоуто и трескаво се опитваме да си купим билети за специалния шатъл от залата до Болоня. Има ги само при концерти или спортни събития и можеш да си купиш билет предварително – 10 евро в двете посоки, 7 евро в едната (между другото, когато предложих подобни шатъли за мачовете в голямата Арена в София от софийската дирекция транспорт ми каза, че това “няма как да се случи”). Разбира се, 20 000 души използват интернет едновременно и няма опция сайтът за шатъла да се зареди.
Част четвърта: концертът
Концертът стартира точно в 20.30 с ‘2 + 2 = 5’. RADIOHEAD са зад клетка и тя остава пусната до края на песента. На второто парче пробивам интернет блокадата и си купуваме билети за шатъла към Болоня. Както се оказа впоследствие – ненужно. На третата песен – ‘Jigsaw falling into place’ – съсед пали първия коз. През целия концерт е така – въпреки всички надписи vietato fumare – италианците си пафкат на воля. Добре е, че климатикът работи на макс, но от друга страна дясната половина на главата ми е с три градуса по-ниска температура.
Китарните техници са магьосници и хвърчат под и над сцената за всяка песен. Смяната на инструменти е повсеместна лудница. Едновременно им завиждам и леко ги съжалявам. Озвучителят още повече.
По време на ‘Full Stop’ екипировката на Ед О’Брайън се скапа. Една китара, втора, трета – включване и изключване на педали – нищо не помага. Той се отказва и просто гледа хората. В един момента проблемът е решен, китарният техник се качва доволен и му подава работеща китара. После двамата обсъждат какво и защо е станало. Всичко е спокойно, без излишно напрежение.
Том Йорк обикаля като обсебен сцената – има два микрофона, на които пее прав, и един на пианото. Всички микрофони имат камери сложени на безумни места и кадри от тях вървят по клетката над сцената.
Като стана въпрос за клетката – ако някой е успял да я направи за месец между обявяването на концертите и самите концерти – той е бог.
Клетката, зад която започва всеки концерт, всъщност е видео стена, направена от 12 отделни платна, които пък могат да се разделят на още колкото трябва по-малки. И всичко това се използва постоянно – 12-те платна се местят нагоре-надолу, образуват различни формации, а в някакъв момент бяха завъртяни и перпендикулярно.
Осветлението е от два кръга от 8 клетки по 4 прожектора. Които светят във всички цветове на дъгата (разбира се), но всяка песен си има свой преобладаващ цвят. Някои си имат само един син прожектор, насочен към Том Йорк.
‘The Bends’ е втората и последна песен, за която вадя телефона да снимам. Но съм абсолютен непрофесионалист – скачам и крещя, докато снимам. След малко идва комбото ‘Pyramid song’ и ‘You and Whose Army?’ и хората наоколо изпадат в тих екстаз.
На ‘No Surprises’ цялата зала пее, телефоните светят и въобще – цари всеобща любов. Обаче един баща на две деца е неприятно сюрпризиран от това, че на малкото му е станало лошо и го изкарва назад. По-голямото с едната ръка се държи за баща си, с другата отчаяно снима сцената. Отдръпваме се и им правим място, изпълнени със съчувствие. За целия концерт около нас само още един човек имаше проблем, в неговия случай повикаха парамедик, който внимателно го изведе назад.
‘There There’ е извънземно. Четирима души бият някакъв вид барабани, Колин цепи мрака с баса, Том пее и държи китарата. Всяко племе би било доволно от този ритъм. Нашето подскача в транс.
‘Exit Music (For a Film)’ подсказва какво идва – големият финал. И след ‘Street Spirit (Fade Out)’ финалът е факт. Самата песен е като молитва, водена от пророка Том Йорк.
Част пета: бис
Няма и две минути по-късно главните герои отново са на сцената. ‘Let Down’ осезаемо е хит в TikTok – всички пеят и се надяват да им пораснат крила.
‘Paranoid Android’ е моят личен триумф, крещя като бесен. И не съм единствен. Велико изпълнение, по чието време Том Йорк е изцяло пикселизиран на екраните. Някакви хора след това се оплакват от звука. RADIOHEAD наистина имат крайно претенциозни фенове, ебаси.
Започва ‘Everything is in the Right Place’. Отсреща на трибуните настъпва колосална пачанга – хора тичат и скачат побеснели, охраната маха с ръце и прави неуспешни опити да ги спре. Прав е човекът – все пак през тази плексигласова оградка можеш да паднеш, а до долу има десетина метра. Клетникът обаче признава поражение и се отказва.
Парчето свършва, RADIOHEAD отново се прибират под сцената. Джейми и Ед са последни за овации.
И толкова.
Част шеста: прибиране
Излизането е бързо и лесно. Тръгваме надясно, макар че трябваше да тръгнем наляво. Връщаме се, осъзнали грешката. Трамбоваме до кръговото, където трима души със светещи палки регулират движението. Отиваме наляво, а не трябва. Осъзнаваме грешката си, връщаме се и питаме един от регулировчиците накъде сме. Човекът сочи, без да спира с другата ръка да маха, а с уста да обяснява на обърканите италианци да спрат, защото е ред на колите.
Отиваме на спирката. Десетки сме, стотици сме, хиляди сме. Има хора поне за десет автобуса. Има ентусиасти, които стопират. Неуспешно. Чакаме. Пет, 10, 15, 30, 45 минути. Две мацки ги прибират на стоп, чакащите ги изпращат с бурни аплодисменти. На кръговото под нас минават един, а след това и втори автобус. Нямаме шанс, но се връщам към 90-те години и мизерният градски транспорт на София. Гледката е подобна. Всички се бутат и (почти) винаги има място за още един.
Чичак от транспортната компания опитва крайно неуспешно да внесе ред. Който се набутал, набутал. За първи път се чуват псувни. “Вафанкуло” и “ке кацо” са най-лесно различими, но като цяло тълпата чака културно. Минават две пожарни, три полицейски коли, един бус с карабинери и какво ли още не. Гладни типове прескачат по паркинга на ИКЕА отсреща, където има каравана с манджа и бира.
След малко идват нови три автобуса. Обаче не спират едновременно, което води до поредната доза хаос и бутане. Ние чакаме. Четвъртият е за нас. Зад мен се наблъскват три жени с общ ръст от около 5 метра, две от които не стигат нито една дръжка и се подпират в бъбреците и ребрата ми.
Шофера е психопат и взима всички кръгови и завои с поне 50 км/ч. Съответно дамите с прекрасен кикот ми причиняват болка. Шофьорът се качва на местното Цариградско и вдига поне 70 км/ч. Всички се молим да не му се наложи да спре рязко. Слава богу, акостираме цели на нашата спирка.
Уж отиваме към най-близката кръчма, но тръгваме в грешната посока и стигаме улица “Караваджо”, където на две съседни стени, очевидно не в стил караваджовски пишe “Soundgarden” и “Alice in Chains”. Но това е съвсем друга история.
П.П. Навсякъде – по улиците, в градския транспорт, в магазините има хора в инвалидни колички. Дори италианците никога няма да ги стигнем.
П.П.П. Пълен запис от концерта (макар че при нас гледката и звукът беше по-добър) – вижте тук
П.П.П.
Сетлист от 15 ноември:
2 + 2 = 5
Airbag
Jigsaw Falling Into Place
All I Need
Ful Stop
Nude
Reckoner
The Bends
Separator
Pyramid Song
You and Whose Army?
Sit Down. Stand Up.
Myxomatosis
No Surprises
Optimistic
There There
Exit Music (for a Film)
Street Spirit (Fade Out)
Бис:
Let Down
Weird Fishes/Arpeggi
(Nice Dream)
Present Tense
The Daily Mail
Paranoid Android
Everything in Its Right Place