Трудно ми е да се сетя за друга банда, която да има толкова странна биография като Cynic. Създадени в края на 80-те години и само с един албум, издаден в началото на 90-те, те са едни от малкото, съумели да изградят по това време (а и дълго след това) мит около съществуването си. Признати за едни от най-оригиналните новатори за времето си, с „Focus“ правят това, което малко състави успяват да направят за десетки години упорита работа. И колкото и да изглежда невероятно, 15 години след дебюта си Cynic се събраха и статусът им вече наистина е „активен“.
Подобно на възродилите се At the Gates и Carcass, американците решиха да запишат нова страница в историята си – издадоха „Traced in Air“ и тръгнаха на голямо турне. Интересът към диска и шумът около риюниъна предопределиха големите очаквания към албума, неоправдани от неговото съдържание. Ако можем да опишем стила на Cynic от ранните им години като техничен (прогресив?) дет/джаз метъл, то за най-новото им постижение важи само „джаз“. Не е изключено дори да се запитате дали това, което чувате в него, не е някакъв майтап. Съвсем в рамките на нормалното би било да се зачудите и дали това са същите музиканти, които през 1993 г. направиха безумна комбинация от най-тежките стилове, разкривайки възможностите за експериментиране на доста консервативната метъл сцена.
В „Traced in Air“ Cynic пак са шантави, но по-съвсем различен начин. Показват, че не са забравили как да свирят на инструментите си добре, но сякаш с порастването (остаряването?) си са оставили по-грубото, недодялано и тежко звучене в миналото. Тежестта и сложността на „Focus“ е едва доловима – на нейно място откриваме подреден звук и улегнали музиканти, градящи съвсем различно свое лице – ефирно, дори акустично („The Space for This“, „Evolutionary Sleeper“), което в предвидими коловози се превръща в по-агресивно и прогресивно, а Пол Масвидал пее толкова нежно и отнесено, че направо не можем да го познаем.
С огромно прискърбие отбелязвам голямото си разочарование от завръщането на Cynic. Не мога да им дам висока оценка за албум, който в своите (само) 35 минути упорито се опитва да ме убеди, че групата вече не иска да свири метъл.