ДЕЙВИД ГИЛМОР - 'Rattle That Lock' (2015)

Преди около година обсъдихме финалния PINK FLOYD албум ‘The Endless River’ и заключихме, че се е получил съвсем прилично. Голямото НО в него бе парчето на Гилмор и съпругата му Поли Самсън – ‘Louder Than Words’, открояващо се като нелепа кръпка сред иначе изцяло инструменталните пиеси. Днес можем да кажем още по-уверено – песента можеше спокойно да остане за четвъртия соло албум на Гилмор, който въпреки разхвърляните тук и там красиви моменти, ще наречем по-скоро разочароващ.

Предната соло колекция на британската легенда – ‘On an Island’ излезе преди почти 10 години и бе посрещнат противоречиво от музикалната критика, като в повечето случаи го определяха като средна работа. Уви, днес можем спокойно да кажем, че ‘On an Island’ е поне една класа над ‘Rattle That Lock’.

Характерният, разпознаваем за секунди блусарски подход на Гилмор е налице и е вероятно единственият истински силен елемент в случая – защото е ясно, че можем да го слушаме как реди китарна тема след китарна тема в продължение на часове. Може би затова се връщаме отново и отново главно към инструменталите в ‘Rattle That Lock’ (а те са цели три – ‘5 A.M.’, ‘Beauty’ и ‘And Then…’), но те съставляват твърде малка част от албума, за да го спасят или да оставят някакво по-ясно усещане за класа и идейност.

И това не е така, защото вокалите на Гилмор не стават – мекият му глас продължава да е силен и изключително точно пасващ отлично на бавната, почти флегматична и силно меланхолична музика, в която често са търсени силни вокални хармонии. Големият проблем е, че това са приятни, компетентно композирани и отлично изсвирени парчета, които можеш да слушаш като фон, докато се шляеш по улицата или миеш чиниите, но всъщност забравяш твърде бързо. В силно блус-ориентирания поп рок на Гилмор откриваме множество брилянтни елементи и цели пасажи, които обаче никога не се съединяват дори в едно изключително парче.

Въпреки дължината си от 5 минути и половина, ‘Faces of Stone’ оставя приятен послевкус, но не и усещането за силна, завършена композиция, а поп джазът в ‘The Girl in the Yellow Dress’ дава така нужното разнообразие на общия музикален фон, но отново – без да блести с нещо.

‘In Any Tongue’, ‘Today’ и пилотният сингъл ‘Rattle That Lock’ пък очевидно са били предвидени за най-силно открояващите се моменти в албума, но всъщност нито инструментално, нито текстово са такива.

Вероятно най-хубавото в случая е, че ‘Rattle That Lock’ не е свръхамбициозен, звучи откровено и в никакъв случай – насилено. Но дали ще го запомним като едно от важните издания на годината? Едва ли.

ДЕЙВИД ГИЛМОР – ‘Rattle That Lock’ (2015)