През изминалото лято най-големият британски фестивал – Гластънбъри – стана свидетел на силно емоционален, паметен сет от страна на събралите се отново, макар и за кратко, Blur.
След като групата беше спряла да свири, многохилядната публика продължи да пее „Tender“, което буквално разплака силно чувствителния Деймън Олбарн. „Оп-паа, май ще има нов албум на Blur,“ потривахме доволно ръце в този момент.
Някой друг път! Вместо това, Деймън се погрижи да посрещнем третия месец от 2010-та с третия студиен шедьовър на Gorillaz.
Дебютният им албум, излязъл преди девет години бе сериозно новаторски – неочакваното дебнеше от всеки тъмен ъгъл и внезапно изскачаше, за да стресне, изненада, удиви и втрещи слушателя, след което отново изникваше на крачка пред него, докато той се лута в блажен унес и шок из един съвършено нов аудио-визуален лабиринт.
Е, „PLASTIC BEACH“ е почти толкова впечатляващ. Почти. Не е толкова новаторски, но пък на моменти достига още по-далечни измерения. Космичен диско поп? Може би…Макар че Олбарн твърди, че това е най-„поп“ албума на Gorillaz до този момент, в него липсват потенциални хитове от калибъра на „Dare“ или „Clint Eastwood“.
Това е един концептуален албум. Като стана дума за концепции, то тази с виртуалната банда започва леко да поомръзва, нещо което признава дори самият Джейми Хюлет:
„Писна ми вече да рисувам тия образи“. Историята за това как журналист бива упоен и отвлечен от фронтмена Мърдок, а албумът е финансиран посредством търговия с оръжия с Третия Свят и записан на плаващ остров изграден от световните отпадъци може би е леко прекалена, но ако вместо това се съсредоточите върху музиката в „PLASTIC BEACH“, определено има какво да ви развълнува.
Както обикновено „гостите“ са много и разнообразни. Сред тях са Мик Джоунс и Пол Симънън, Лу Рийд, Боби Уомак, De La Soul, Снууп Дог, Мос Деф и дори Марк Е. Смит от The Fall. Редица други артисти също записаха парчета с Олбарн, но той реши да не ги включи в албума, от който липсва и горещо очакваната колаборация с най-нашумялата нова английска банда The Horrors.
Колкото и да са впечатляващи гост-музикантите обаче, най-силни като че ли са парчетата, в които Олбарн е зад микрофона, напомняйки за най-добрите класически моменти на старата му група.