LINKIN PARK не са
AC/DC. Но смъртта на емблематичен певец какъвто беше
Бон Скот е равносилна на загубата на харизматичния
Честър Бенингтън.
Такова сътресение не се загърбва леко и на LINKIN PARK им трябваха 7 години, за да излязат от криогенната камера. С нов…а певица.
Слушам Dead Sara от 2012, когато изригнаха в алтернативния ефир с експлозивната ‘Weatherman’. Силно ще е да твърдя, че ми станаха любими, но няколко парчета си ги пускам често, като не съм спирал да давам ухо на всичко ново, което бандата издава. И въпреки че много харесвам пеенето и присъствието на Емили Армстронг, бях стъписан, когато стана ясно, че LINKIN PARK се съживяват именно с фронтдамата на Dead Sara.
Още едно нещо ще подчертая категорично – никога не станах фен на
LINKIN PARK, дори в най-силното ми залитане по ню метъла допреди 20 и няколко години. Именно тогава излезе дебютът им
‘Hybrid Theory’ и ме хвана в момент, в който слушах доста
Korn,
Coal Chamber,
Mushroomhead,
Short of Breath,
40 Below Summer и други знайни и забравени герои от доста презираната от метълите вълна.
Но дори по онова време в парчетата на калифорнийските хлапета имаше нещо, което ми пречеше. Да, резачки, мелодии, яко пеене, здрав саунд, но нещо липсваше. И тогава някъде си дадох сметка какво. В иначе ядосаните им песни, нямаше нито една груба дума. Тогава се шляпнах по челото и се разсмях от сърце на бандата – те просто бяха юзър и рейдио френдли поп метъл за непълнолетни и не искаха да се лишат от публиката на 13-14-годишните. Там някъде загубих интерес и към LINKIN PARK, и изобщо към ню метъла, изключвайки няколко (все още) любими банди.
Стига обаче с ретроспекция. Оттогава аз съм остарял с 20 години и доста набраздих пластовете на музикалните си търсения. Отдавна се научих да ценя и харесвам хубави поп или комерсиални парчета и да се кефя на добре измислена, записана и продуцирана поп музика. Точно затова и не спирам от няколко дни да слушам новия LINKIN PARK. Адски силен модерен мейнстрийм албум е ‘From Zero’.
На въпроса – как е с Емили? Отговорът е – супер! Емили Армстронг има силен глас с приятен грак и LINKIN PARK не са търсили просто скриймър с цици, както не една и пет банди, кръстосващи метъл сцените правят (Arch Enemy и Jinjer са сред най-влудяващо досадните примери). Разбира се, свръхемоционалният, сякаш готов да пръсне гръдния му кош глас на Честър е крайно отличителен и незаменим и госпожица Армстронг просто не прави опити да го наподобява. Все пак съобразява вокалите си с бандата, зад чийто микрофон стои и в доста от случаите пренебрегва просто чистото силно пеене за сметка на повече тяга и викове. И ѝ се получава адски добре. И дуетите ѝ с Майк Шинода са съвсем хомогенни и пълнокръвни.
Нека отметна първо двете песни, които не успявам да преглътна. ‘Overflaw’ е като всяка гадна и мазна песен по радиото, с неприятно модулирани гласове. Сетете се за всеки популярен днес „рапър“ и поредния му хит – точно там ми е и това парче. А ‘Stained’ е откровена поп мазня. Това е музиката, която е модерна днес и която ме кара да се радвам да чуя хубава комерсиална музика, в редките случаи, в които срещна такава. И може би твърдението ми означава две неща – първо, че съвременната популярна музика е гадна и второ, че съм одъртял. Вярвам и в двете.
А иначе. Още първата песен, която отбеляза завръщането на
LINKIN PARK –
‘The Emptiness Machine’, ми хареса толкова много, че чак се зачудих дали ме държи махмурлук или съм в някакъв романтичен ступор. Но не, искам точно така да звучи корпоративният рок. С хубава водеща мелодия. С хубаво пеене. И да влиза в главата безотговорно и да се върти там, дори когато не искаш да си я тананикаш на ум. Браво и благодаря!
Абсолютно същото беше и с втория сингъл – ‘Heavy Is the Crown’. Прилича ли на ‘Bleed It Out’ от третия им албум ‘Minutes to Midnight’? Да. И какво от това? А в края парчето дори звучи сърдито, докато Емили се дере, преди пак да прелее в припева. Дори тази сутрин сънувах мелодията точно преди да се събудя и ми се търкаляше нахално в съзнанието, докато не си пуснах някаква музика. Третото парче, което бандата засили точно преди излизането на ‘From Zero’ беше ‘Two Faced’, която е като приятна катастрофа между LINKIN PARK и Guano Apes. И за финал баладичната поп-хитачка ‘Good Things Go’ е разкошен финал на най-краткия албум на Linkin Park.
And I say I hate you when I don’t / Push you when you get too close / It’s hard to laugh when I’m the joke – отличен пример за лириките, които направиха групата любима на по-емоционалните тийнейджъри.
LINKIN PARK се завърнаха и нямам намерение да анализирам името на албума, кой се е махнал от бандата, кой е нов, как го приемат феновете – достатъчно ни занимават медиите и социалните мрежи с това. Резултатът обаче е хубав поп рок/метъл комерс. А ще се превърне ли Емили Армстронг в Брайън Джонсън за Linkin Park? Най-вероятно не. Но като нищо ще бъде техният Уилям Дювал.
