Поради разни причини, този албум можеше никога да не се случи. И щяхме да подозираме, но нямаше да сме съвсем наясно колко много губим от подобно стечение на обстоятелствата. Защото ‘Монохром’ е страхотен. Сиво-черен, есенен, неочаквано красив и поетичен, меланхолично-песимистичен, надъхващо-мелодичен, събрал в едно цялата енергия, трупана през 11-годишната история на групата.
Ще го определим като хардкор, защото MELEKH идват тъкмо от тази сцена, но сме наясно, че това до голяма степен е подвеждащо. Уточнението би трябвало да бъде, че всъщност звукът е много нюскуул, със силни пост пънк влияния и дори някакъв уейв полъх, затова май е най-добре да се спрем на достатъчно неясното жанрово определение пост хардкор. Единствено то е достатъчно обширно, за да пасне на ‘Монохром’ – албум, който действа по собствена логика, странейки от неписаните правила на тази или онази сцена.
Без да изпадат в неловкото положение да звучат емо или скриймо, MELEKH успяват да заменят праволинейната хардкор агресия с чиста енергия, експресивност и много мелодия, които стоят в кохерентна цялост с доволно минорните текстове за самовглъбение, отчуждение и тъга.
Встрани от отличната и почти изненадващо разнообразна инструментална страна, ‘Монохром’ печели дори повече точки от силните текстове (изцяло на български, заслужават особено внимание) и разкъсващо емоционалните вокали на Боро Бродник, който крещи, шепне и пее еднакво убедително и еднакво на място с общата концепция.
Вероятно тъкмо затова първото запознаванае на ‘Монохром’ ни носи по-скоро асоциации с първия път, когато ни попаднаха ‘Вход Б’ на НОВА ГЕНЕРАЦИЯ или пък едноименния дебют на ТЪМНО. Заради еднакво силната емоционална зареденост на тези албуми, заради пропилата ги екзистенциален песимизъм и тъмната им красота, която така добре подхожда тъкмо на сезона, в който се появи първия албум на MELEKH.
И въпреки че винаги ви съветваме да слушате силните албуми от край до край, позволяваме си да изтъкнем нещата от ‘Монохром’, които ни карат да правим спонтанно пого в офиса (дори когато няма точно с кого) – непременно чуйте заглавната композиция (в която китарната интензивност се комбинира просто чудесно с крясъкът на Боро), пропитата с окултни нотки ‘По пътя на лявата ръка’, може би най-отчетливо хардкор звучащото ‘Кинжали’ и откриващото албума ‘Призрак’ (ползващо част от поема на Бодлер), което само по себе си е по-добро от половината български албуми за последните пет години.
Кавърът на НОВА ГЕНЕРАЦИЯ (‘Прилепът’) си стои съвсем на място – допълвайки и завършвайки един разкъсващо искрен и зареждащо емоционален албум, какъвто отдавна не сте слушали.