Идеята METALLICA да свирят концерт заедно със симфоничен оркестър винаги ми се е струвала очевидно добра. Епичните парчета от първите четири албума са така или иначе пропити от влиянието на класическата музика върху покойния Клиф Бъртън – а по-разтоварените аранжименти на песните от 1991-а нататък оставят звуково пространство, което един оркестър може да запълни и да ги изкара на друго ниво. Музиката просто си пасва. От там нататък е въпрос на изпълнение.
През 90-те METALLICA са неоспорима сила на живо, а спойката с вече, уви, покойния композитор Майкъл Кеймън е толкова добра, че дискът с ‘S&M’ от 1999 рядко напуска плейъра колата ми и до днес.
Две десетилетия по-късно METALLICA са друга група и вече са във фазата от кариерата си, в която броят на годините стои като черен облак на небосклона.
Така че, когато влизам в киното, за да гледам премиерата на ‘S&M2”, вълнението, че групата ревизира едно от най-яките, неща които е правила, е смесено с притеснение дали ще успее да го осъществи пак толкова добре.
Успели са.
И то не само да го пресъздадат и повторят, но и да надградят над него.
От една страна METALLICA са издухали прахта от парчета като ‘The Outlaw Torn’ и ‘No Leaf Clover‘, които заедно с класики като ‘The Call of Ktulu’, ‘For Whom the Bell Tolls’ и ‘One’ отново са сред гвоздеите на концерта. От друга – включват и по-нови песни като ‘The Day that Never Comes’, ‘Confusion’ и ‘Halo of Fire’. Изпълненията заедно със Симфоничния оркестър на Сан Франциско под диригентството на Едуин Аутуотър са са такива, че биха си били на място и в оригиналния албум.
Най-интересно обаче е след антракта. Първо масите се обръщат и METALLICA свирят класическо произведение заедно с оркестъра – ‘Завод’ на Александр Мосолов. След това е моментът, който кара ченето ми да удари пода – изпълнение на ‘The Unforgiven III’, изчистено от всякакви китари, барабани и метъл, и изнесено изцяло от оркестъра и гласа на Джеймс Хетфийлд. И да, през 2019 този глас може да носи. Контрабасистът на оркестъра, Скот Пингъл, на свой ред отдава почит на Бъртън с великолепно изпълнение на ‘Anesthesia (Pulling Teeth)’ с вплетени мотиви от ‘To Live Is to Die’. Интересен е и прочитът ‘All within My Hands’ – в духа на изпълнението от излязлото през февруари акустично ЕР на METALLICA, но доукрасено с оркестрации.
След тази вълнуваща средна част ‘Wherever I May Roam’, ‘Master of Puppets’, ‘Nothing Else Matters’ и ‘Enter Sandman’ звучат като нещо средно между кулминация и афтърпарти.
С ‘S&M2’ METALLICA показват, че още са способни не само да поддържат подобаващо огъня на наследството си, но и да произвеждат нови моменти магия за своите феновете. Ако си един от тях, този концерт несъмнено ще те докосне.
А аз скоро ще имам още един диск в колата.