OPETH Watershed (2008)

  • Лейбъл:
    Roadrunner Records
  • Издаден:
    2008
  • Автор:
    Бояна Атанасова

Opeth са безкомпромисна група. Не правят и не са правили отстъпки с нищо досега – нито със съдържанието на албумите си, нито с представянето им на живо. Това прави и всеки техен нов диск предизвикателство за онези, дръзнали да се подложат на тотално облъчване, за да могат да дешифрират всички вплетени послания.

“Watershed” се появява точно навреме – скоро след като се е уталожила еуфорията от величествената концертна ретроспекция “The Roundhouse Tapes” и малко преди да се е изчерпало търпението ни за новия му студиен наследник. Хубаво е да уточня, че този албум е колкото типичен Opeth, толкова и нова крачка във възходящото развитие на състава.

Всемогъщият гуру Микаел Окерфелд – лидер и лице на групата от самото й начало, и този път е свършил невероятна работа, но резултат не би бил толкова успешен, ако до него не стоеше една от най-добре споените музикални дружинки. Мартин Аксенрот (барабани) и Фредрик Окесон (китара) наистина са съвсем пресни попълнения, но колкото повече слушам “Watershed”, толкова по-силно се убеждавам, че Микаел е съвсем прав в твърдението си, че не се сеща групата да е имала по-голям късмет от настоящия с избора на новите членове. И наистина, двамата допринасят за оформянето на поредната мрачна и пълна с изненадващи обрати история, разказана само в седем (но какви!) глави.

Opeth определено знаят как да те грабнат още от самото начало за гърлото – този път с балада. Да, “Coil” е едно от най-хубавите акустични парчета, които съм чувала от тях! След нея зверството продължава под тежкия юмрук на “Heir Apparent”, многопластовото очарование на “The Lotus Eater” и зашеметяващото разнообразие на “Burden” и “Hessian Peel”.

“Watershed” е албум-учебник – с детайли, изпипани във всяко отношение – а Opeth е група със стил, напълно заслужаваща случващото й се, т.е. възможността да се издържа от музиката си и да катери световните класации за продажби.